Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Докато си държеше този монолог, Анунциата бе излязла от малкия залив и бе се впуснала по широкото море. Под ударите на греблата лодката се понесе по спокойните и набраздени води по направление към Големия канал.
Друг път тук имаше голямо движение на лодки, обаче сега бе пусто. Полунощ наближаваше и гондолиерите и рибарите се бяха прибрали в колибите си и леглата си.
Тя достигна Големия канал и през тъмните и тесни водни улички достигна до мизерното си жилище.
Успехът на това първо нощно пътешествие я накара да мисли, че страховете на старата просякиня са преувеличени и че тя може по същия начин да посети някоя вечер гроба на баща си.
Когато привърза лодката до стълба, тя с леки стъпки се изкачи по стъпалата, отвори вратата предпазливо, за да не скърца, затвори я след себе си и проникна в стаята на върха на пръстите си.
С един поглед само разбра, че Луала не бе се още върнала.
Тя бързо си съблече дрехите и едва свари да се мушне в леглото, когато вратата на колибата се отвори и старата Луала влезе също тихо стъпвайки, за да не разбуди заспалото момиче.
30. Звънецът на водолаза
В момента, когато управителят се наведе през прозореца на библиотеката и даде заповед да се заемат всички изходи на къщата, Марино се намираше още вътре.
Без да чуе ясно думите на коменданта, той разбра, че заповедта на последния го поставяше в голяма опасност.
Той побърза да премине по стълбата и коридора, за да излезе по скоро.
Едва бе стигнал до вестибюла на долния етаж, когато забеляза, че пазачите от стражата се приближиха до вратата, за да я затворят.
— Хей! — извика им той. — Оставете ме да изляза!
Пазачите го погледнаха учудени, без да знаят, какво да правят.
Единият от тях отговори:
— Затваряме вратите. Заповед!
— Много добре. И аз съм натоварен да ви предам тази заповед! — каза Марино, като се промъкна между двете крила на вратата. — Не сте ли виждали някой чужденец на излиза от къщата?
— Оставете ме да мина — каза Марино със строг глас, като мина през голямата врата; която войниците затвориха зад него. — Ще отида да видя навън. Искам да се уверя!
Те не подозираха, че бяха оставили да излезе точно този, когото диреха.
Когато комендантът слезе и ги запита виждали ли са някого да напуща къщата, те му отговориха:
— Не, господин комендант, никого, освен един офицер.
Старият благородник не можа да разбере нищо от това странно събитие. Наистина много офицери идваха в бюрото му. Може би, някой от тях бе имал нужда да потърси нещо в библиотеката?
Той реши да разследва случая. Но не намери нито мистериозния, нито узна името на офицера, който бе напуснал къщата.
През това време Марино бе продължил пътя си в твърде тъмната нощ.
Той си мислеше какво впечатление ще добият неговите бивши мъчители. Щеше да побърза да покаже на своите документите, доказателство за неговата смелост.
От друга страна той не се чувстваше твърде сигурен в този укрепен град, обграден със стени.
Неговата съдба зависеше единствено от директора на каторгата. Последният можеше да съобщи подозренията си на управителя и да започне преследване на мнимия офицер.
След като бе спечелил успехи един след друг, Марино рискуваше да бъде отново заловен и този път екзекутиран.
Понеже ако досега комендантът се бе показал милостив, имайки желание да потули аферата от симпатии към Венеция, той не би му простил новия подвиг.
В бягството си той минаваше през тъмните улици на Тулон, избягвайки да пресича площадите. Въпреки че беше твърде късно, кръстопътищата бяха още по-оживени, поради присъствието на военни от всякакъв род.
Обаче един вътрешен глас му подсказваше, че това раздвижване беше нещо необикновено, тъй като в такъв напреднал час обикновено всички се прибираха.
Действително, нещастникът повярва скоро, че неговите страхове са основателни. Началникът на каторгата, мислеше си той, е вдигнал в тревога всички офицери и бе им поверил своите подозрения относно чужденеца.
Маринели избягваше групите и се движеше само из пустите улици.
Но едно голямо разочарование го очакваше. Стараейки се да не бъде уловен, той бе забравил да следва точното направление и се бе заблудил. Той се намери внезапно пак пред палата на управителя.
Това бе истинско нещастие. Обаче, никакво раздвижване не се забелязваше наоколо. Часовоите се разхождаха с монотонни стъпки около голямото здание.
Марино реши да се върне по пътя, който ще го изведе от крепостта, но като внимава този път добре откъде минава.