Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Не ще ли вземете нищо от вашия остров? — го запитаха те.
— Кой знае, може би да намерите някое съкровище тук, каза монахът.
— Някоя златна или сребърна мина? — запитаха иронично моряците.
— О, нищо подобно, приятели — отговори Бертучио. — Аз прекарах дълго един живот в страдания и лишения.
Когато малката лодка пристигна до стените на кораба, Бертучио с мъка се изкачи по въжената стълба на моста и бе приет от капитана.
— Вие сте били значи цял отшелник? — му каза той. — Каква съдба ви е довела на този малък остров?
— Бурята разруши кораба, с който пътувах, и вълните ме изхвърлиха на този бряг — отговори Бертучио, който не можа да се стърпи да хвърли поглед към островчето, където бе престоял толкова дълго време.
— О, колко страдах в тази самота! — извика той. — Бог да бъде благословен, че обърна погледа си към мен!
— Ако се съди по дрехите ви, вие сте монах — каза капитанът. — Къде се намира вашият манастир?
— В Асколи. Тъкмо пътувах от Джорджия за Анкона, за да се прибера в манастира си, когато един ужасен ураган ни изненада.
— Ние се връщаме във Венеция. Ще трябва да дойдете с нас. Ще се върнете в Джорджия и оттам ще предприемете ново пътешествие — каза капитанът.
— За Венеция!… — повтори Бертучио, чието лице се помрачи при мисълта, че отново ще се изложи на същите опасности. — Не можете ли да ме свалите на някое по-близко място, някъде другаде на брега?
— Това е невъзможно! — отговори капитанът. — Този кораб, който принадлежи на Тадео Моро, управителя на Сан Марко, е тежко натоварен и не може да прави отклонение от пътя си.
— На управителя ли? — попита неволно Бертучио.
— Познавате ли го?
— Не, не — отговори той. — Съжалявам само, че трябва да отида във Венеция. Но аз не мога повече да ви задължавам след като ме спасихте и освободихте!
— Какво толкова се страхувате от Венеция, монахо? — запита капитанът.
— Това е твърде дълго пътешествие за мен — отговори Бертучио. — Аз съм стар, немощен. Силите ми ме напущат.
— О, да, вие сте за оплакване! Ще ви оставя да слезете в Маламоко — каза капитанът, искрено трогнат от вида на нещастния човек. — Може би ще намерите случай да тръгнете за Анкона.
Той му даде хляб и вино, за да се подкрепи.
Пътуването мина бързо и без инциденти. Малкият остров, станал малка черна точка на хоризонта, изчезна скоро в широкото море.
Бертучио се чувстваше неспокоен. Обаче той не желаеше да издава това. Корабът принадлежеше на един от неговите смъртни врагове, на един от престъпниците!
Ако Тадео Моро дойдеше да посрещне кораба, за да поздрави капитана, по случай щастливото му завръщане, Бертучио сигурно щеше да бъде познат и безвъзвратно загубен.
Той се надяваше, обаче, да стигнат Маламоко без опасности, да напусне кораба и благополучно да избяга. Седем дни по-късно корабът достигна пред лагуните. Бертучио едва сдържаше вълнението си.
Всеки момент гондолата на управителя можеше да се появи. Понеже пристигането на кораба бе вече сигнализирано, всемогъщият магистрат можеше да дойде на борда, за да поговори с капитана.
Но последният изглежда си спомни обещанието, дадено на монаха. Когато от кулата на Маламоко сигнализираха, той се обърна към Бертучио с думите:
— Обещах ви да ви сваля тук, но ако ви е приятно, ще ви оставим на борда до града.
— Това е много, капитане. Никога не ще мога да ви се отблагодаря за спасението ми от самотата. Не искам да злоупотребявам с добрината ви. Оставете ме да сляза тук. Ще ви бъда много благодарен.
Капитанът изпълни желанието му, като каза да спуснат една лодка в морето. Един моряк бе натоварен да отведе монаха на острова, като спре, колкото е възможно по-близо до Маламоко.
— Щом пристигнете там — каза капитанът, обръщайки се към божия служител, — вие не ще бъдете далеч от пристанището. Там можете да се осведомите дали днес заминава някой параход за Анкона.
Монахът, който изказа хиляди благодарности на капитана, се чувстваше изпълнен с радост при мисълта, че почти се беше спасил.
Той скочи в лодката, поздрави екипажа, после се отдалечи към острова Сан Николо, в южната част, където се издигаше кулата на Маламоко.
Щом лодката наближи брега, пазачът на кулата, който бе съгледал двамата души, слезе на брега.
— Един специален пратеник — каза той — е тръгнал вече за палата на управителите, за да уведоми благородния Тадео Моро за пристигането на неговия горд кораб… Я гледай! — извика той внезапно — вие сте имали пасажер?
— Да, ние взехме този монах на борда си през време на пътуването ни — отговори морякът. — Той желаеше да слезе тук.