Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Той не й бе казал за еритрейците, които бе поръчал да доведат от лагерите в Судан, и Селоме се стъписа.
— Откъде са?
— Докато бяхме с номадите в Бадн, за да вземем бензин, наех сина на главатаря да ги доведе в долината. — В гласа му прозвуча разкаяние, но и решителност да ги види свободни.
Селоме разговаря с отец Ефраим няколко минути и после отново се обърна към Мърсър.
— Той каза, че е невъзможно да стигнем до някой град, докато нивото на Адоба не спадне. Реката ще бъде непроходима най-малко три седмици.
— Нямаме избор. Трябва да я преминем.
Ефраим, изглежда, разбра по изражението на Мърсър предизвикателния му изблик. Селоме веднага преведе думите му.
— Водата се движи със скоростта и силата на камион и влачи отломки от планините. Течението ще унищожи всеки сал, който бихме направили. Всяка година десетки хора умират, опитвайки се да преминат реката. Бъдете разумни.
— Не мога да си позволя този лукс. От нас зависи животът на много хора, не само на бежанците, но и на Хабте и на двамата шофьори, и на приятеля ми Хари Уайт. И ако кивотът наистина е в мината, тогава и на останалия свят. Ще бъда разумен, когато еритрейските военни пристигнат в мината и арестуват всеки, който има оръжие.
Селоме зададе на монаха още няколко въпроса и отговорите му сякаш я успокоиха.
— Той казва, че талисманът, споменат в „Срамът на царете“, е поставен на дъното на мината и е заровен толкова дълбоко, че ще е нужна армия от работници и много месеци, за да го открият. — Тя погледна Мърсър в очите. — Помисли. Суданците не знаят за кивота. Щом стигнат до диамантите, ще престанат да изследват тунелите и ще се заемат да ги изваждат. Няма да разберат какво е заровено в някоя дълбока галерия. Спомняш ли си колко судански бунтовници чакат на границата според номадския главатар?
— Петдесет — отговори Мърсър, започвайки да разбира какво има предвид Селоме.
— Левин няма достатъчно хора, които да атакуват подобна сила. Ще трябва да изчакат, докато бунтовниците си тръгнат, и после да извършат собствено проучване. Разполагаме със седмици, дори с месеци, за да предупредим властите.
— Повече време, за да спасим света? — Гласът му прозвуча иронично и настроението му отново се помрачи. — Въпреки това остават двеста бежанци. Сутринта заминавам.
— Но ти още не можеш да се държиш на краката си. Мърсър, била съм в лагерите за бежанци и ти казвам, че поне известно време онези хора ще бъдат по-добре в мината.
— Откъде знаеш? — Той се изненада, че Селоме изрази на глас мисълта, която му хрумна.
— Може и да работят като роби, но ще бъдат нахранени и ще им дават чиста вода. Ръководителят на операцията ще трябва да се грижи за бежанците, ако иска да се трудят.
В сегашното си състояние Мърсър знаеше, че има вероятност да не стигне до цивилизовано място. Усилията му щяха да бъдат прахосани напразно, жест, който нямаше да помогне на никого. Само след секунда той стигна до единствената логична възможност за избор.
— Добре, ще си починем два дни, но не повече. Попитай Ефраим дали може да ни осигури водач до Ила Бабу. Може би някой там има радиопредавател.
— Той каза, че ще ни води Тедла. Ила Бабу се намира на около шейсет километра оттук, но не знае някой там да има радиопредавател.
— Ще мислим за това, когато отидем там.
Ефраим и Селоме заведоха Мърсър до стаята му и го сложиха да легне. Монахът излезе, а тя седна на леглото и избърса челото му с мокра кърпа. В движенията и имаше такава нежност, че той хвана ръката и и целуна пръстите й един по един.
— Защо го направи?
— Защото исках да го сторя, откакто се запознахме, но не можех да ти имам доверие.
Селоме го целуна леко по устните, но очите й блестяха от страст.
— Това означава ли, че сега ми вярваш?
— Вече няма тайни. — Той опита да се усмихне и после заспа.
Тя го гледа няколко минути, галейки гърдите му, сетне отново го целуна.
— Вече няма тайни.
През следващите два дни Мърсър си почива и пи много вода. Силите му се възвръщаха бавно, но стабилно. В края на следобеда на втория ден той се почувства достатъчно силен и обиколи района около манастира, като внимаваше да не излиза извън очертаната територия, разчистена от мините. Виждаше Селоме за малко. Тя показваше уважение към монасите и традициите им и не излизаше много от стаята си. Той се замисли за жестокостите, описани в „Срамът на царете“, но най-вече разсъждаваше как да спаси еритрейските бежанци и да попречи на Левин да използва кивота. Ако кивотът наистина бе оцелял през вековете, Мърсър нямаше да се изненада, ако бе заровен в древната мина. „Господи!“ — помисли си.
Слънцето отдавна бе залязло и той лежеше в леглото, когато чу, че някой се разхожда пред прозореца. Беше тъмно и не се виждаше нищо, затова обу панталона и ботушите си и се измъкна от стаята. Дъските скърцаха под краката му и Мърсър се притесни, че ще събуди монасите.