Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Пак разсъждаваме от гледна точка на парадоксите. Ти се дистанцираш от експеримента. Старият класически наблюдател, нещо подобно. Виж, нещата не трябва да са причинно-следствени, единственото изискване към тях е да са логични.
Тя въздъхна.
— Не зная какво казват по въпроса новите уравнения на полето. Ето статията ми за двойното решение, може би ти…
— Съчетаване на квантовомеханична свръхсиметрия с обща относителност ли? Чрез тахиони?
— Да.
— Хей, струва си да хвърля един поглед — просия Маркъм.
— Много от старите особености остават в тези уравнения, толкова мога да кажа. Всяко квантовомеханично явление — тоест, включващо тахионите във водеща до парадокс верига — пак води до някакво разпръсване в поредица от вероятни събития.
— Вълна, която се движи между минало и бъдеще. Увисналият между „включено“ и „изключено“ превключвател.
— Да.
— Значи пак получаваме вероятностни предвиждания. А не сигурни положения.
— Така мисля. Или поне е логично. Но има нещо друго… Не съм имала време да го обмисля.
— Ако имаше достатъчно време за мислене… — Маркъм се задълбочи в стегнато отпечатаните страници с уравнения. — Най-трудната част е да интерпретираш тези данни. Уравненията са толкова нови…
— Да, така ми се иска онзи тип Питърсън да не ме беше довлякъл тук от Калифорния. С Торн почти бяхме… — Тя рязко вдигна глава. — Я ми кажи, откъде Питърсън е научил за мен? Ти ли му каза?
— Не. Не знаех, че работиш по този въпрос.
— Хм-м — замисли се Уикъм. После сви рамене. — Той има известно влияние, толкова мога да кажа. Изглежда ми типичен английски педант.
Маркъм неспокойно я погледна.
— Ами, не зная…
— Добре, добре, сигурно е от часовата разлика. Пък и полетът беше уморителен. Господи, иска ми се Питърсън да беше отложил това с около седмица.
Маркъм видя Питърсън да се появява откъм мястото, където работеше Ренфрю и даде знак на Кати. Тя придаде на лицето си любезно, малко комично изражение. Маркъм се надяваше администраторът да не забележи.
— Току-що разговарях с моите хора — каза Питърсън, когато се приближи, пъхнал палци в джобовете на жилетката си. — Наредих им да проучат онези, които са се занимавали с ядрения магнитен резонанс в Колумбия, Москва и Ла Хола през 1963 г. Биографии и прочее.
— Да, това очевидно трябва да се направи, нали? — съгласи се Маркъм. — Да се доверим на Иън и да опитаме нещо просто.
— Хм-м. — Питърсън хвърли поглед към Маркъм, съвсем леко вдигнал вежди. — Хората ми нямат много време, при всичко онова, което става сега. Не са открили нищо явно, като например статии в научни списания. Имало е нещо за „спонтанен резонанс“, което се е появило само веднъж — изглежда някаква грешка, но нищо за тахиони или съобщения. Някакъв тип обаче е публикувал в „Ню Сайънтист“ материал за съобщения от космоса и се е позовал на някой си Бърнстейн, който се е занимавал с ядрен магнитен резонанс. Споменава се за телевизионен репортаж от онези за разумен живот във вселената.
— Могат ли хората ви да проучат въпроса? — попита Кати.
— Сигурно. Казаха ми, че много неща са загубени след бомбата в Сентръл Парк. Архивите на телевизията били в Манхатън. Пък и програми с 35-годишна давност не се пазят в много копия. Наредих на една жена да се заеме с търсенето, но сър Мартин има проблеми с някаква провалила се програма, свързана с… — Той внезапно замълча.
— Мислиш ли, че този Бърнстейн е оставил бележката в банката? — попита Маркъм.
— Възможно е. Но ако това е единственият резултат от лъчите на Ренфрю, значи информацията за океана не е била приета.
Маркъм поклати глава.
— Бъркаш глаголното време. Все още можем да продължим да предаваме — щом едно от съобщенията е стигнало, другите също имат шанс.
— Отново свободната воля — подхвърли Кати.
— Или обратното — меко добави Питърсън. — Вижте, трябва да отида в Кеймбридж и да се погрижа за някои неща. Възможно ли е преди да тръгна, накратко да ме информирате за работата си, Кати?
Тя кимна.
— Довечера Ренфрю организира малко събиране — каза Маркъм. — Възнамерява да те покани.
— Ами… — погледна към жената Питърсън. — Ще се опитам да дойда. Не е абсолютно наложително да се върна в Лондон до утре.
Двамата с Кати Уикъм отидоха в малкия кабинет на Ренфрю, за да използват черната дъска. През прозрачната стъклена врата Маркъм ги гледаше как разговарят. Питърсън изглежда напредваше във физиката на тахионите и съвсем беше забравил за предполагаемата им безполезност. Двете фигури се движеха насам-натам пред дъската. С бърз замах на тебешира, Кати чертаеше диаграми и символи. Питърсън гледаше и се мръщеше. Като че ли гледаше повече нея, отколкото дъската.