Пейзажите на времето

Момичето лежеше върху сакото му. Той се наведе, за да го вземе и на лунната светлина видя сълзи по страните й. О, по дяволите. Нямаше намерение да се занимава и с това.

— По-добре се облечи — каза той. — Става късно.

Тя седна и започна да навлича дрехите си.

— Иън — тихо рече момичето, — това ми се случва за пръв път.

— Хайде, хайде — отвърна Питърсън, без да й вярва. — Сигурно не искаш да ми кажеш, че си била девствена.

— Нямах предвид това.

Той се опита да проумее значението на думите й.

— Никога не си…?

— Аз… не с мъж… не така… аз никога не… — Тя с запъваше, провлачваше думите, засрамена.

Значи такава беше работата. Питърсън не й помогна. Чувстваше се уморен и нямаше търпение, загатнатият й комплимент изобщо не го трогна. Бе въпрос на чест да ги задоволява, но нищо повече. Бог знаеше, че на нея й бе потрябвало достатъчно много време. И все пак беше по-добре, отколкото с онази японска нимфоманка, жената на Кийфър. Сега, когато се сети за нея, изпита неприятно угризение. Беше направил обичайното — всъщност, дори повече. Тя бе идвала отново и отново и продължаваше да изглежда ненаситна. Вкопчваше се някак си трескаво в него, нещо, което напоследък забелязваше у много жени. Но това си беше техен проблем, не негов. Той въздъхна и остави спомена да потъне обратно.

Питърсън изтърси сакото си и изтупа от него стръкчетата трева. Момичето мълчеше и все още се мъчеше с фльонгата на роклята си — навярно се опитваше да й придаде същия вид, както бе излязла от къщи. Той тръгна пред нея, без да има каквото и да е желание да я докосва. Когато Лора плъзна дланта си в неговата, Питърсън реши, че любезността изисква да я остави там — в края на краищата, пак щеше да му се наложи да идва в Кеймбридж. Той разсеяно се почеса по врата, където го беше ухапало някакво насекомо, докато се бяха боричкали из тревата. Утрешният ден отново щеше да е дълъг. Той разкърши рамене. Студена болка се беше загнездила в мускулите в основата на врата му. Чакай да видим, утре имаше заседание на подкомисията и четене на някакъв доклад за Войната на свещената крава, която отново се развихряше в Индия… Той сепнато осъзна, че в последно време му бе станало навик да живее малко напред в бъдещето. В дома на Ренфрю го бяха разсейвали мисли за вечеря и вино. В ресторанта беше съзерцавал косата на Лора и си бе мислил как ли би изглеждала, разпиляна върху чисто бяла възглавница. После, веднага след акта, умът му се беше отнесъл към следващия ден и предстоящите му задължения. За Бога, бе като магаре, привличано от морков.

Леко се изненада, когато излязоха от усойната гора на лунната светлина и си спомни, че все още е в Кеймбридж.