Пейзажите на времето

Той автоматично измърмори нещо в отговор, отново поразен от красотата й. Развеселен забеляза, че момичето носеше семпла рокля, копие на един от моделите на Сара. Добро копие. Би могло да заблуди почти всекиго.

Лора беше впечатлена от колата, последен модел с допълнителни подобрения специално за него. Тя с почуда погледна гравираното дърво, но не каза нищо. „Опитва се да изглежда преситена“ — прецени той. Дори Сара, която сигурно е била отракана още на петгодишна възраст, бе възкликнала при вида на интериора. Като се замислеше сега, единственият човек, който не се беше впечатлил, бе Ренфрю. Той се зачуди какво ли означаваше това.

Когато влязоха в ресторанта, на няколко километра от Кеймбридж, главният сервитьор очевидно го позна. Другите мъже не му обърнаха внимание — всички погледи бяха отправени към Лора. Джин с тоник, разкошни ленени салфетки, обичайните неща. Лора се оглеждаше из залата по начин, предполагащ, че мислено си взимаше бележки, които да сподели с приятелките си. Внушително, помисли си той, но в стилово отношение пълен хаос. Като цяло, английска провинциална гостилница с нотки на френска изисканост, която не подхождаше на мястото. Кретонът, голямата каменна камина, сега пълна с растения за през лятото, гредоредът на тавана, ниските кръгли дъбови маси — всичко беше успокоително познато и солидно. Полилеите и цветните огледала бяха не на място. Двойно по-неподходящ бе телевизорът, който показваше не съвсем чист образ на френски двор с далечни движещи се фигури в полята, фермери, които очевидно косяха сено. А имитацията на полукръгла маса Луи XVI, с извитите й, позлатени крачета, беше просто чудовищна.

— Френски ястия! — възкликна Лора.

— Да — отвърна той.

Тя съвсем точно отбеляза:

— Чудя се как ли са rognons de veau flambe? А също и cotes d’agneau a l’ail?

— Първото — навярно горе-долу. Тук са страхотни във фламбирането. Второто, по-вероятно шилешко, отколкото истинско агнешко. Френският ви е доста добър. — Спокойно можеше да спечели с това. Той й отправи по-дълъг комплимент на френски.

— Съжалявам, знам само имената на ястията.

Той се засмя, изпитал удоволствие от чувството й за хумор.

Двамата се заговориха за нещата в „Боус & Боус“ — Питърсън отклони въпросите й, свързани със Съвета.

— Защо няма пазач на вратата, който да проверява чантите? — попита той.

— Господин Смайт иска книжарницата ни да е джентълменско заведение и клиентите ни да не се чувстват под подозрение.

Питърсън си спомни времето, когато човек можеше да разчита на стаи в колежа, поднасяше му се шери, когато посетеше наставника си и носеше бяло вечерно сако на майските балове. Сега всички колежи приемаха жени, които споделяха стаите си с мъже, ако ги харесваха и дори имаше специален колеж за педерасти, а академичните тоги вече никъде не бяха задължителни.

Тя продължи да разказва колко груби били днес студентите. Той кимна — предполагаше, че Лора очаква на него да са му интересни точно такива неща. Всъщност, не беше далеч от истината. Но го интересуваше нейния чар, а не мненията й.