Кукла на конци
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кукла на конци». Краткое содержание книги:
Точно затова е затворила живота си за бившите съпрузи, отчуждената си властна майка и миналото в Торонто. Докато едно обаждане не разбива на парчета подредения и свят — майка й е застреляла напълно непознат пред десетки свидетели, без видима причина за агресията й.
Принудена да се върне в Торонто, Аманда ще трябва да се изправи срещу демоните си и да разкрие самоличността на жестокия кукловод, който стои зад публичното убийството. Ще успее ли тя завинаги да се откъсне от миналото си, или ще продължи да бъде „кукла на конци“?
Гуен се усмихва сладко на бившия си зет.
— Защото съм виновна — казва тя. — Застрелях човек. Не поради някакви смекчаващи обстоятелства. Не защото съм злоупотребявала с антидепресанти. Не защото съм се бояла за живота си. А понеже исках да го застрелям. Защото той беше лош човек, който заслужаваше да умре. Толкова е просто.
— Нищо просто няма в това — казва Аманда.
— Само защото ти упорито усложняваш всичко.
— Аз ли усложнявам всичко?
— Зная, че ми мислиш доброто, миличка…
— Миличка?
— Аманда…
— Ти не знаеш нищо за мен.
— Това навярно е така — признава майка й и успява да вложи искрено разкаяние. — Но зная, че хладнокръвно застрелях човек и трябва да отида в затвора. Не можем ли да оставим нещата така?
— Има нещо, което не ни казваш. — Аманда се спуска към майка си като орел, който напада своята плячка.
— Казах ви всичко.
— Колко време след развода срещна баща ми? — опитва нова тактика Аманда.
— Около година. Защо? Какво значение има?
— Разкажи ми за това.
— За кое?
— За баща ми. — Аманда се обляга на стената с надеждата тя да я задържи изправена и да не се свлече на пода.
— Не съм сигурна, че разбирам накъде биеш.
— Моля те! — Аманда не е в състояние да каже нищо повече.
Майка й въздъхва и неохотно се съгласява. Устните й трепват в усмивка.
— Баща ти беше чудесен човек. Аз много го обичах.
— Той знаеше ли, че си била омъжена по-рано?
— Разбира се. Никога не бих скрила това от него.
— Знаеше ли за парите?
— Не.
— Значи не е знаел за заплахите на Род Тюрек?
— Знаеше, че се страхувам от Род.
— И къде бях аз по време на всичко това?
— Ти ли? Ти беше бебе. На не повече от две години.
— Тогава ли почна да взимаш антидепресанти?
Майка й отново отклонява поглед и не казва нищо.
— Майко?
— Не помня.
— Защо беше толкова депресирана, майко?
— Не помня.
— Тогава да ти кажа какво помня аз. — Аманда отново сменя посоката на разговора. — Помня смях. — Тя спира, изчаква споменът да изплува напълно, за да се схване съдържащата се в него ирония. — Това е първият ми спомен. Аз наистина се смея. Удивително, нали? Ние играем и ти размахваш някаква кукла, нахлузена на ръката ти пред лицето ми, потупваш ме по носа. И се смеем. — Аманда млъква. За миг се зачудва дали този спомен е истински или си го е въобразила. — Спомням си как един друг път ми държеше ръцете над главата и ме караше да танцувам, наричаше ме твоето малко паляче. „Кое е малкото ми паляче?“ — така ме закачаше, а аз се смеех и отговарях: „Аз съм. Аз съм“. И бяхме щастливи. Зная, че бяхме щастливи. После изведнъж всичко се промени. И единствените спомени, които имам след това, са за хора, които плачат. Защо така, майко?
— Не зная.
— Не знаеш, друг път!
— Аманда… — предупреждава я Бен.
— Какво се случи, майко?
— Какво да ти кажа? — пита Гуен Прайс. — Смехът престана.
— Защо престана?
— Има ли значение сега?
— Защо престана?
Майка й въздъхва, поглежда към Бен за помощ, но погледът му е прикован в Аманда и той не казва нищо.
— Бях на тези проклети хапчета — казва майка й след дълга пауза. — Те ме превърнаха в проклето зомби. Когато се опитах да ги спра, нещата само се влошиха. Мятах се между апатия и ярост. Беше някакъв кошмар.
— Защо беше на антидепресанти, майко?
Нова въздишка. Нова дълга пауза.
— Беше така, както го казахте. Много ми мина през главата. Изгубих и двамата си родители, разведох се със съпруга си…
— Ти си се омъжила повторно. За чудесен мъж, когото много си обичала. Имала си малка дъщеря.
— Страдах от следродилна депресия.
— Ха, колко удобно — присмива се Аманда.
— Беше всичко друго, но не и удобно, уверявам те.
— Чудно как никога по-рано не си го споменавала.
— Тогава времената бяха други. Такива неща не се обсъждаха. Не е като днес.
— Такива бяха времената — повтаря Аманда фразата на майка си.
Гуен кима.
— И тогава Род ме намери, заплаши ме и предполагам, че това ми дойде в повече.