Невиждани академици
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Discworld #37
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Архонт - В ООД
- ISBN: 9789544221034
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Невиждани академици». Краткое содержание книги:
- Не отнемам нищо от никого, госпожице Сладкофасулска. Аз просто променям игралното поле, - продължи той - Какво му е майсторството в блъскащата се натясно гмеж? Така не се постига нищо друго освен изпотяване. Не, трябва да се движим напред, към новото. А новините, както знам, се движат напред с мен. Капитаните, несъмнено, ще стенат и охкат, но те също така остаряват. Да умреш посред игра може и да е романтична идея, докато човек е млад, но като поостарее, в главата го удрят и по-телесни неща от разни романтични идеи. Те знаят това, независимо, че не го признават, така че, въпреки че ще протестират, ще се погрижат това да не отиде твърде далече. Фактически аз не само че не отнемам, а им давам много нещо. Одобрение, признание, стабилна репутация, златообразна купа и шанса да запазят каквото е останало от зъбите им.
След всичко това тя не можа да се сети за нищо повече от:
- Да де, но вие им извъртяхте номер!
- Нима? Никой не ги е принуждавал да пият без мяра, нали?
- Вие си знаехте, че ще сторят точно така!
- Не. Подозирах, че биха могли да сторят така. Биха могли да бъдат по-предпазливи. Трябваше да са по-предпазливи. Бих предпочел да се изразя в смисъл, че ги поведох по правия път с малка хитрина, вместо да ги подкарам по него с тояги. Аз разполагам с много разновидности тояги, госпожице Сладкофасулска.
- И още, вие ме шпионирахте! Знаехте за лакомствата.
- Да съм ви шпионирал? Госпожице, веднъж за един велик владетел бе казано, че всичките му мисли били за поданиците му. Също като него аз мисля за народа си. Просто повече ме бива в тази работа, нищо повече. Колкото до въпроса с лакомствата, това беше проста дедукция от общоизвестни факти за човешката природа.
На Гленда и се искаше да каже още много неща, но по някакъв съвсем безспорен начин тя почувства, че разговорът (или поне тази част от него, която включваше тя да си отваря устата) беше приключил. Въпреки това тя изръси:
- Защо не сте пиян?
- Пардон?
- Вие тежите някъде наполовина на тяхното тегло, а тях всичките ги откараха по къщите в колички. Вие пихте колкото всички тях, а пък изглеждате свеж като репичка. Какъв е номерът? Накарали сте магьосниците да разкарат бирата от стомаха ви с магия, що ли?
Тя беше престанала да си изпитва късмета от много отдавна. Сега всичко беше излязло изпод контрол, като стара кранта, която не може да се спре заради тежкия товар търкалящ се с грохот в каруцата зад нея. Ветинари се намръщи:
- Уважаема госпожице, всеки толкова пиян, че да позволи да разкарат нещо от вътрешностите му на магьосници, които, бих могъл да добавя, по същото време също изобилно са се приобщили към плода на лозата, той би бил вече достатъчно пиян за да почине скоропостижно. Предугаждайки следващия ви въпрос ще забележа, че хмелът, формално погледнато, също се числи към лозите. Фактически погледнато, аз съм пиян. Нали, Дръмнот?
- Вие в действителност консумирахте повече от шест литра високоалкохолна бира, сър. Технически погледнато, вие би следвало да сте пиян.
- Своеобразно изказване, Дръмнот. Благодаря ви.
- Вие не приличате на пиян!
- Не, но постигам доста добра прилика с трезвен, не мислите ли? И трябва да призная, че кръстословицата тази сутрин ми се поопъна. Прокаталепсис и плеоназъм в един и същи ден? Наложи ми се даже да ползвам речника! Тази жена е изчадие адово! И все пак, благодаря ви, че ме посетихте, госпожице Сладкофасулска. Припомням си бъбъл-енд-скуика на баба ви с най-топли чувства. Ако тя беше скулпторка, то щеше да е изящна статуя без ръце и със загадъчна усмивка. Колко жалко, че някои шедьоври са толкова преходни.
В Гленда неспасяемо се надигна гордостта й на готвачка:
- Но тя ми предаде рецептата.
- Наследство по ценно и от диаманти, - кимна Ветинари.
Всъщност някое друго диамантче също нямаше да дойде зле, замисли се Гленда. Но пък тя наистина си имаше тайната на бъбъл-енд-скуика, разбира се, толкова очевидна, че никой не се сещаше. Колкото до истината за салмагундито[48]...
- Сигурен съм, че аудиенцията ви приключи, госпожице Сладкофасулска, - рече Ветинари - Аз имам много работа, също както несъмнено и вие, - той взе молива си и се зае с документите пред него - Довиждане, госпожице Сладкофасулска.
И толкова. Неясно как тя се озова оттатък вратата, която почти се затвори зад нея, когато до нея достигна глас:
- И ви благодаря за добрината ви към Лут.
И вратата се затвори, като замалко не я халоса по лицето, докато тя се извръщаше.
- Беше ли разумно от моя страна да споменавам това, как мислите? - промълви Ветинари, след като тя си тръгна.