Невиждани академици

Пепе я потупа по рамото:

- Виж сега, тя излезе на първа страница, разбираш ли? И оттогава „Вестника” не престава да ни притиска, че искали да опишат жизнения и стил. Което може и да не е чак толкова зле, но ти решаваш.

- Не мисля, че тя си има жизнен стил, - промълви леко шашнато Гленда - Или поне тя не ми е казвала. И хич не си лакира нещата. Тя дори и праха не бърше. А и изобщо, защо просто не им кажете, че не иска да говори с никого, и толкова?

Лицето на Пепе за момент изрази издивяване, след което заговори натъртено, като човек (или джудже) мъчещ се да бъде чут оттатък някоя културна бариера:

- Да не би да мислиш, че си говорим за мебели?

- Ами за какво друго? И не мисля, че е работа на сульо и пульо да разпитват за нейната домакинска работа.

- Не разбираш ли? Тя е популярна и колкото повече казваме на хората, че не може да говорят с нея, толкова повече те искат, и колкото повече им казваш не, толкова повече се заинтригуват. Хората искат да научат всичко за нея.

- Като например, коя е любимата и лъжица ли? - сащиса се Гленда.

- Е, може и да съм си позволил малко ирония, - каза Пепе - Но вестникарите от целия град я търсят под дърво и камък, а „Ала-баламур” искат да я изкарат на две страници, - той се поспря и после услужливо уточни - Това значи, че ще пишат за нея и писаното ще излезе на две страници. Нисшият крал на джуджетата според „Satblatt” бил казал, че тя е икона на съвременността.

- Какво е зат-блат? - поинтересува се Гленда.

- А, джуджешкият вестник, - поясни Пепе - Едва ли ще го видиш някога.

- Но тя само излезе на едно модно ревю, нищо повече! - проплака Гленда - Тя само се разходи напред-назад! Сигурна съм, на нея няма да и хареса да се забърка във всичко това.

- Наистина ли си сигурна? - Пепе и хвърли рязък поглед.

И тогава тя се замисли, ама наистина се замисли за Жулиета, която чете „Ала-баламур” от корица до корица, без да припарва до „Вестника”, и кой знае как попива всевъзможни дивотии за разни лекомислени и глупави хора. Лъскави хора.

- Не знам къде е тя, - каза накрая по-кротко тя - Наистина не съм я виждала от вчера.

- Ох, тайнствено изчезване значи, - възкликна Пепе - Виж, ние вече тези неща ги научихме оттатък в магазина. Може ли да си поговорим на някое по-спокойно място? Надявам се, че никой не ме е проследил до тук.

- Ами, може и да те прекарам през задния вход, стига да не се навърта някой блюстител.

- Мен това ме урежда. С тея неща съм свикнал.

Тя го преведе през входа и през лабиринта от мазета и задни дворове, който някак си много интересно контрастираше с парадната фасада на Невиждания Университет.

- Нещо за пиене намира ли ти се? - обади се из-зад нея Пепе.

- Вода! - отряза го Гленда.

- Аз вода ще пропия, когато рибите почнат да излизат да пикаят на сушата, но все пак благодаря, - каза Пепе.

И тогава Гленда долови мириса на готвено идващ от Нощната кухня. А само тя готвеше в нейната кухня! Никой друг не можеше да вземе да готви нещо в нейната кухня. Готвенето беше нейна отговорност. Нейна. Тя профуча бегом по стъпалата с Пепе не изоставащ от нея по петите и, и забеляза, че мистериозната готвачка все още не е усвоила второто по важност правило в готвенето, а именно да почисти след себе си. Кухнята беше станала на кочина. Имаше даже и разсипано по пода тесто. Изобщо тя изглеждаше като обладана от някакъв бяс. А посред всичко това, свила се на кравай в изтърканото и леко вмирисано кресло на Гленда, кой си мислите: Жулиета.