Последният валс на Матилда

Малката дървена църква се гушеше в дъното на една зелена долина, където палмовите дървета хвърляха кръгла сянка. Пищната тропическа растителност пълзеше по дървените й стени. На фона на дивата зеленина, градината представляваше грижливо подреден оазис, мраморните надгробни паметници и кръстове, подредени в стройни редици, които се простираха с километри, блестяха на слънчевата светлина. Така тръстиката се отплащаше на тези, които работеха на нея.

Брет клекна между двата еднакви надгробни камъка и сложи по един букет в каменните вази, после се изправи до братята си и тримата постояха смълчани, докато си спомняха родителите си.

Брет мислеше за майка си. Тя беше дребна и слаба, но много издръжлива и той чак сега разбираше, че тази вътрешна сила е била породена от необходимостта. Въпреки бедността и ежедневните изнурителни усилия да свърже двата края, тя беше любяща и грижовна майка и му липсваше, искаше му се да може да поговори с нея. Тя беше непоклатимата опора на семейството им и сега, когато я нямаше, тази основа бе разрушена.

Той погледна надгробния камък на баща си. Тръстиката го бе унищожила, също като стотиците други, погребани в това гробище — такава щеше да е участта на Джон и Дейви, ако не се махнеха от тук. Той бе мъж, чиято основна задача бе да изкарва пари. Следваше резачите нагоре, на север, спеше в бараки и бекярски общежития, предпочитайки тяхната компания, пред тази на съпругата и децата си. За по-големите си синове той беше герой, но за Брет и Гил той си остана една загадка.

Брет почти не го помнеше като млад, но сега Дейви му напомняше за якия буен мъж, който бе белязал съдбите им. Най-яркият спомен от него, запечатал се в паметта на Брет, бе за един стар сбръчкан мъж, който се мъчеше да си поеме дъх, легнал сред напоените с пот чаршафи, и тишината около него в предсмъртния му час.

Брет разбра какво свързваше толкова силно родителите му, чак когато порасна. Тръстиката беше всичко в живота на баща му и майка му приемаше това, понеже го обичаше. Сред влажния ад на севера те бяха изковали някакъв съвместен живот, който им позволяваше да отгледат децата си по най-добрия начин, на който бяха способни. След смъртта на баща му, майка му се предаде. Сякаш без него загуби воля да се бори с живота. Нейните момчета повече не се нуждаеха от грижите й и тя вече можеше да си почине.

Брет се обърна и излезе от гробището. Време беше да напусне севера. Планините закриваха небето, тропическата гора го задушаваше, жегата бе твърде непоносима. Копнееше за широките открити пространства и прахта от хилядите овце, за дърветата уилга и евкалиптите на фона на бледозелената трева, за Чаринга — и за Джени.

В хотела нахвърля дрехите в сака и поръча такси. Джон настояваше да отиде заедно с Дейви в рафинерията въпреки атаките на кашлицата и отпадналостта. Брет не направи опит да го спре, защото знаеше, че ще е нахалост.