Последният валс на Матилда

— А, няма проблем. Машините са много скъпи, а Дейви е един от най-добрите резачи на тръстика, почти толкова добър, колкото бях аз на неговите години. Заедно с гърците е на едно от първите места по бързо рязане на тръстика, затова мисля, че ще поработим още някоя и друга година. Скоро ще можем да си купим наше стопанство. Близо до Мосман има един много хубав имот. Собственикът се пенсионира и е навит да свали цената.

Брет погледна към него и забеляза фалшивия оптимизъм в трескавите му очи. Джон беше на четирийсет и пет години, но изглеждаше на шейсет. Защо двамата с Дейви живееха по този начин, след като можеха да водят много по-здравословен живот при сухия климат на Нов Южен Уелс? С какво ги привличаше тръстиката, гъмжаща от плъхове, бъхтенето ден след ден сред съсипващата влага и горещина и нетрайната слава на най-бърз резач на тръстика? А що се отнася до идеята за собствен имот, това беше просто мираж. От години само си приказваха и сигурно досега са могли да купят това стопанство в Мосман поне три пъти, но така и нямаше да се установят на едно място. Тръстиката и свързаният с нея начин на живот им бяха влезли под кожата.

Брет въздъхна. Трябваше да се опита да убеди Джон да дойде с него в Нов Южен Уелс. Можеше да върши много неща в Чаринга. Работа, която щеше да позволи на тялото му да се възстанови, защото ако останеше тук, едва ли щеше да изкара повече от няколко сезона.

Брет се обърна и се загледа в изгорените тръстикови поля, които се простираха докъдето поглед стига от двете страни на лентата на пътя. Съжали, че дойде тук. Джон нямаше нужда от него, нямаше да се вслуша в съветите му. Той самият не се чувстваше част от това място от доста време насам. Брет си съблече ризата и попи потта от тялото си. С всеки изминат километър влагата и горещината го омаломощаваха и той закопня за зелените пасища и дебелата сянка на дърветата уилга в Чаринга. И за Джени.

Погледът му се рееше по изгорените поля, но не ги виждаше, защото изведнъж осъзна нещо, което го порази. Той обичаше Джени. Тя му липсваше и той изпитваше необходимост да е с нея. Какво, по дяволите, търсеше тук, когато тя стоеше сама в Чаринга и навярно се чудеше дали да не се върне в Сидни? Начинът, по който посрещна новината за заминаването му, красноречиво показа, че никога нямаше да свикне с живота в пустошта. Този край беше прекалено откъснат от света, прекалено отшелнически за интелигентна и привлекателна жена като нея. Навярно щеше да продаде фермата и да си отиде, а той щеше да остане с празни ръце — без дом, без работа и без жена.

Той погледна Джон и за малко не му каза да обърне колата към летището — но разумът го възпря и не каза нищо. Независимо от опасенията му относно Джени, Джон беше на първо място. Трябва да имаше някакъв начин да го убеди да се махне от тръстиката, та макар и за кратко време. Ако сега се върнеше обратно, нямаше да постигне нищо.

— Много си умислен, Брет? Някакви проблеми?

Джон държеше с едната ръка волана, а другата бе провесил през прозореца навън.