Последният валс на Матилда

Той се вгледа в брат си. Годините, през които живееха разделени и разстоянието между тях, ги бяха отчуждили. Ако някой го попиташе какво мисли Джон за нещо, различно от тръстиката, той нямаше да може да му отговори. Никой от двамата не разбираше стремежите и амбициите на другия. Причината за посещението му тази година беше ясна. Но защо беше идвал предишните пъти? Кръвните връзки бяха много слаби — почти се късаха — и въпреки това нещо го теглеше към родните места, които никога не бе обичал. Нещо непреодолимо и смущаващо.

Мислите му бяха прекъснати от затръшването на вратата и преди да може да се отдръпне, Дейви се хвърли върху него. Като се заливаше от смях, Брет се опита да се отскубне от желязната хватка на брат си.

— Добре, добре — извика той. — Предавам се. За бога, Дейви, пусни ме, разбойник такъв.

Дейви охлаби хватката си, издърпа Брет от леглото и го прегърна силно.

— Как си, приятелю? Господи, колко се радвам да те видя. Този нещастен старик не иска да се бори с мен, само лежи по цял ден и се съжалява.

Брет се усмихна развеселен. Дейви си беше същият, само беше израсъл на височина. Беше с няколко сантиметра по-висок, с широк гръден кош и широки рамене, почернял и мускулест. Тръстиката не бе успяла да го състари.

Макар и силен, Брет не можа да се пребори с него и само обещанието за по една бира сложи край на приятелското боричкане.

— Май уцелих слабото ти място, Дейви — пошегува се Брет.

— Я се разкарай — ухили се брат му. — На бас, че съм по-силен от теб.

Брет едва си поемаше дъх, затова протегна умолително ръце.

— Много е горещо за такива неща. Вярвам ти, Дейви. Хайде, вземи си още една бира.

Дейви изгълта и втората бира и се пресегна за трета, преди да се отпусне в края на леглото на Брет.

— И така, как е животът сред пустошта, където мъжете са мъже, а овцете са овце?

Брет обърна очи към тавана. Това беше стара шега.

— Може и да се наложи скоро да напусна Чаринга. Новият собственик се появи — каза с премерено равнодушие.

Дейви го погледна над бутилката бира.

— Лоша работа, приятелю. Значи ли това, че се връщаш у дома?

— Ни най-малко! Тръстиката не е за мен и никога не е била. Предполагам, че ще намеря някоя друга ферма. — Брет се измъчваше от тази мисъл, но нямаше намерение да се оплаква.

Джон намести влажните възглавници и седна в леглото. По лицето му изби пот и Брет чуваше свистенето на гърдите му, когато с мъка си поемаше въздух.

— Какъв човек е новият ти шеф? Някое стиснато копеле, а?

Брет поклати глава. Нямаше желание да обсъжда Джени.

— Жена е — каза тихо, после смени темата. — Какво ще кажете да пийнем по още една бира? Предишните вече се изпариха във вид на пот — бързо довърши той.