Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
— Какво се надявахте да постигнете, като разговаряте с моя сътрудник? — попита Брей.
— Да разбера какво е очаквал, струва ми се. Да накара хората да погледнат под вълните, към дълбоките тъмни води отдолу. Това е мястото, където мощта на морето движи вълните.
— Съветът на Матарезе — каза мъжът от КГБ, взирайки се в слепите очи.
— Да… Казах ви. Аз слушам новините от Рим, Генуа и Ница. Това става навсякъде. Пророците на Гилом дьо Матарезе се появяват отново. Не е необходимо човек да е образован, за да го забележи. От години слушам новините и се чудя. Може ли да е вярно? Възможно ли е те все още да са оцелели? Тогава една нощ, преди много години, чух онези думи и ми се стори, че времето няма никакво значение. Внезапно се върнах отново в сянката на балкона над голямата зала и чух изстрелите и ужасените писъци, които кънтяха в ушите ми. Аз бях там с моите очи преди Бог да ми ги отнеме, наблюдавайки ужасната сцена долу. И си спомних какво беше казал падроне, няколко мига преди това: „Вие и вашите наследници ще направите това, което аз не мога повече да направя“.
Старицата спря, слепите й очи блуждаеха и после започна отново, като изреченията бяха изричани бързо, като че ли от страх.
— Беше вярно! Те бяха оцелели — не Съветът, такъв, какъвто беше тогава, а такъв, какъвто е днес. „Вие и вашите наследници.“ Наследниците „бяха оцелели“! Водени от един човек, чийто глас беше по-жесток от вятъра. — София Пасторине внезапно спря отново. Нейните кокалести, но деликатни ръце опипваха дървената облегалка на стола. Тя стана и с лявата си ръка се протегна към снопа тръстика зад печката. — Списъкът. Трябва да го получите. Измъкнах го от една просмукана с кръв дреха, след като изпълзях от гроба в планините. Бях облечена с нея в онази ужасна нощ. Носех списъка със себе си, за да не забравя имената и техните титли, за да може моят падроне да се гордее с мен.
Старицата потупа тръстиката пред себе си, пресече стаята до един шкаф до стената. Дясната й ръка опипваше ръба, пръстите й колебливо танцуваха между различните буркани, докато накрая откри това, което търсеше. Тя махна насмолената капачка, бръкна вътре и извади някакво парче хартия, пожълтяло от годините. Обърна се.
— Това е ваше. Имена от миналото. Това е списъкът на честитите гости, които пристигнаха тайно във вила Матарезе на четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година. Ако правя нещо ужасно като ви давам това, нека Бог има милост над душата ми.
Скофийлд и Талеников се изправиха на крака.
— Не, не грешите — каза Брей. — Постъпвате правилно.
— Единственото правилно нещо — добави Василий. Той докосна ръката й. — Може ли да го взема?
Тя пусна парчето хартия; руснакът го разгледа.
— Това е ключът — каза той на Скофийлд. — И е нещо съвсем различно от това, което бихме могли да очакваме.
— Защо? — попита Брей.
— Испанецът — мъжът, когото Матарезе е убил — е зачеркнат, но две от тези имена ще те озадачат. Най-малкото, защото са прочути личности. Ето, вземи.
Талеников се приближи до Скофийлд, внимателно държейки хартията между двата си пръста, така че да не я повреди. Брей я взе.
— Не мога да повярвам — каза Скофийлд, след като прочете имената, — бих искал това да се анализира, за да съм сигурен, че не е написано преди пет дни.
— Не е — каза човекът от КГБ.
— Знам. И това ме плаши много.
— Prego? — София Пасторине стоеше до шкафа.
Брей й отговори на италиански.
— Ние познаваме две от тези имена. Това са известни хора…
— Но това не са мъжете! — прекъсна го старицата, като събори тръстиката на пода. — Никой от тях! Това са само наследниците! Те са контролирани от друг. Той е човекът.
— За какво говорите? Кой?
Кучето изръмжа. Нито Скофийлд, нито Талеников му обърнаха внимание; гласът му беше станал ядосан и висок. Животното се изправи на краката си, ръмжейки. Двамата мъже — вниманието им беше насочено върху София — продължаваха да не му обръщат внимание. Но не и старицата. Тя повдигна ръка, жест, който изискваше тишина. Заговори отново, като гневът й беше заменен от тревога.
— Отворете вратата. Извикайте внучката ми. Бързо!
— Какво става? — попита руснакът.
— Идват някакви мъже. Те минават през гората. Учило ги чува.
Брей отиде бързо до вратата.
— Колко далече са?
— От другата страна на рида. Почти тук. Побързайте!