Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
Скофийлд отвори вратата и извика:
— Хей! Антония. Ела тук. Бързо!
Ръмженето на кучето излизаше през стиснатите му зъби. Главата му беше наведена напред, краката му — напрегнати и опънати. Готови да защитят или да атакуват. Оставяйки вратата отворена, Брей се върна при печката и взе едно марулено листо. Разряза го на две и постави жълтия лист хартия между двете части, като ги уви заедно.
— Ще сложа това в джоба си — каза той на мъжа от КГБ.
— Аз запомних имената и страните — отвърна Талеников. — Но съм сигурен, че и ти си ги запомнил.
Момичето изтича през вратата, останало без дъх. Якето й беше полузакопчано, държеше „Лупо“ в ръка, пистолетите издуваха джобовете й.
— Какво става?
Скофийлд се обърна откъм печката.
— Твоята… баба каза, че идват някакви мъже. Кучето ги чуло.
— От другата страна на хълма — прекъсна го старицата. — Може би на деветстотин стъпки, не повече.
— Какво ли ще правят тук? — попита момичето. — Защо ли идват тук?
— Те видяха ли те, дете мое? Видяха ли Учило?
— Трябва да са ни видели. Но аз не им казах нищо. Не съм разговаряла с тях. Те нямат причина да мислят…
— Но те те видяха онзи ден — каза София Пасторине, прекъсвайки я отново.
— Да. Донесох нещата, които ти пожела.
— Но тогава защо си се върнала? — старицата говореше реторично. — Това е, което те се опитват да разберат, и явно са го разбрали. Това са хора от хълмовете; те са забелязали следите по тревата и са разбрали, че това са стъпките не на един човек, а на трима. Трябва да заминете оттук. Всички!
— Аз няма да тръгна, бабо! — заяви Антония. — Те няма да ни направят нищо лошо. Ще кажа, че може би са ме проследили, но че не знам нищо.
Старицата гледаше право пред себе си.
— Получихте това, за което дойдохте, синьори. Вземете го. Вземете и нея. Изчезвайте!
Брей се обърна към момичето.
— Дължим й това — каза той. Грабна пушката от ръцете й.
Тя се опита да си я възвърне, но Талеников хвана ръцете й, взе браунинга и граза от нейните джобове.
— Видя какво се случи там долу — продължи Скофийлд, — направи това, което тя ти казва.
Кучето изтича към отворената врата и започна злобно да лае. Далеч се чуваха гласове, носени от утринния бриз, някакви мъже явно викаха на други, които вървяха зад тях.
— Вървете! — настоя София Пасторине.
— Хайде. — Брей избута Антония пред себе си. — Ще се върнем отново, когато те си тръгнат. Още не сме свършили.
— Един момент, синьори — помоли сляпата жена. — Мисля, че свършихме. Имената, които притежавате сега, може да ви бъдат полезни, но това са само наследниците. Търсете онзи, чийто глас е по-жесток и от вятъра. Аз го чух! Открийте го. Това е Овчарчето. Той е!
6.
Те изтичаха до края на пасбището на границата му с гората и се изкачиха към върха на рида. Сянката на източния склон им помогна да се скрият. Имаше само няколко секунди, през които беше възможно да бъдат забелязани; те бяха готови за това, но то не се случи. Мъжете от противоположния рид бяха насочили вниманието си към лаещото куче, чудейки се дали да не използват пушките си и да стрелят по него. Не го направиха, защото кучето беше успокоено от едно изсвирване, преди още да вземат решението си. Сега Учило лежеше на тревата до Антония, дъхът му беше ускорен, също както и нейният.
Имаше четирима мъже на противоположния рид — също както и четирите оставащи имена върху парчето пожълтяла хартия в джоба му, помисли си Скофийлд. Искаше му се откриването им и залавянето им да бъдат също толкова лесни, колкото залавянето на четиримата мъже, които сега слизаха по склона на долината. Но четиримата мъже върху списъка бяха само началото.
Трябваше да открият и овчарчето.
— Глас, по-жесток и от вятъра!… Детски глас, който трябваше да бъде сравнен десетилетия по-късно с гласа… излизащ от гърлото на човек, който сега беше много, много стар.
Чух думите и като че ли времето нямаше никакво значение…
Какви бяха тези думи, кой беше този мъж? Истинският наследник на Гилом дьо Матарезе. Старец, който беше изрекъл една фраза, която възвърна спомените на сляпата жена седемдесет години по-назад в планините на Корсика. На какъв език? Трябваше да е френски или италиански; тя не знаеше други езици.
Те трябваше да говорят с нея отново, трябваше да разберат повече. Те не бяха свършили със София Пасторине.