Кръгът на Матарезе

— Изминали са седемдесет години и те, въпреки това са готови да я убият заради своя гроб.

— Prego?3 — Старицата не разбираше английски, така че човекът от КГБ повтори изречението на италиански. София кимна. — Тайната се предава от баща на син. Има две поколения, които са родени откакто земята е тяхна собственост. Това не е толкова отдавна. Те все още се страхуват.

— Няма никакви закони, които биха могли да им я отнемат — каза Брей. — Съмнявам се дали някога ще има такива. Мъжете могат да бъдат изпратени в затвора за прикриването на информация за онази касапница, но в онези дни кой би водил обвинението? Те са погребали мъртвите и това е била тяхната конспирация.

— Имаше и по-голяма конспирация. Те не позволиха да бъдат причестени.

— Това е друг съд. И аз не знам нищо за него. — Скофийлд погледна към руснака, после върна погледа си върху очите на сляпата жена пред него. — Защо се върнахте?

— Можех да го направя и вече бях стара, когато открихме тази равнина.

— Това не е отговор…

— Хората от хълмовете вярват на лъжи. Те мислят, че падроне ме е запазил, че ме е изпратил далеч, преди да започнат убийствата. За другите аз съм източник на страх и омраза. Защото те са сигурни, че съм била пожалена от Бога, за да напомням за техните грехове, и освен това, ослепена от Бог, за да не мога да открия техния гроб в горите. Аз съм сляпата курва от вила Матарезе, на която е позволено да живее, защото те се страхуват да отнемат живота на това Божие наказание.

Талеников заговори, застанал до печката.

— Но преди малко вие казахте, че те няма да се поколебаят да ви убият, ако разкажете историята. Може би дори поради това, че вие знаете за нея. А сега ни казвате, че искате да я разнесем извън Корсика. Защо?

— А във вашата страна не ви ли повика един човек и не ви ли разказа нещата, които искахте да знаете? — Руснакът понечи да отговори, но София Пасторине го прекъсна: — Да, синьоре. Също както и онзи мъж, когато моят живот приближава своя край… с всеки изминал дъх аз го знам. Смъртта, струва ми се, кани тези от нас, които знаят някаква част от историята на Матарезе, да я разкажат. Не съм сигурна, че мога да ви кажа защо, но за мен имаше едно знамение. Внучката ми пътуваше надолу към хълмовете, но се върна с новините за някакъв учен, който търси информация за падроне. Вие бяхте това знамение. Аз я изпратих обратно, за да ви открие.

— Тя знае ли? — попита Брей. — Казвали ли сте й някога? Тя също можеше да разнесе историята.

— Никога! Нея я познават сред хълмовете, но тя не произхожда оттам. Щяха да я пропъдят, когато и да отидеше там, щяха да я убият. Искам думата ви, синьори, и вие трябва да ми обещаете. Не трябва да имате нищо общо повече с нея.

— Имате думата ни — съгласи се Талеников. — Тя не е в тази стая заради нас.