Кръгът на Матарезе

— Трябва да спрем да тичаме! — извика внезапно тя. — Вие можете да правите каквото си искате, но аз се връщам в Порто Вечио. Искам да ги видя избесени.

— Има нещо много важно, което ти не знаеш — каза Талеников.

— Тя беше убита! Това е, което трябва да знам!

— Не е толкова просто — каза Брей. — Истината е, че тя сама уби себе си.

— Те я убиха!

— Тя ги принуди да го направят. — Скофийлд взе ръката й, стискайки я здраво. — Опитай се да ме разбереш. Не можем да те оставим да се върнеш. Баба ти знаеше това. Това, което се случи през последните четиридесет и осем часа, трябва да бъде забравено колкото се може по-бързо. Сега ще настъпи ужасна паника горе в онези хълмове. Те ще изпратят хора, които ще се опитат да ни открият, но след няколко седмици, когато нищо не се случи, те ще се успокоят. Ще живеят със собствените си страхове, но ще бъдат тихи. Това е единственото, което могат да направят. Баба ти разбираше това. Тя разчиташе на него.

— Но защо?

— Защото ние имаме да свършим някои неща — каза руснакът. — Тя разбираше и това. За това те е изпратила обратно да ни намериш.

— Какви са тези неща? — попита Антония, после сама си отговори. — Тя каза, че вие имате имената. Говореше за някакво овчарче.

— Но ти не трябва да споменаваш за нищо от това — поръча й Талеников. — Не и ако уважаваш нейната смърт. Ние няма да ти позволим да се намесиш.

Скофийлд долови смисъла в думите на човека от КГБ и за секунда му се прииска да хване пистолета си. Тази кратка секунда, спомените от Берлин отпреди десет години изплуваха на повърхността. Талеников вече беше взел решение: ако се събудеше и най-малкото съмнение, той щеше да убие момичето.