Кръгът на Матарезе

Нямаше да има никакви свещеници от Порто Вечио, от Санта Лучия или от някое друго място. Щеше да бъде рисковано и да разнесе слухове отвъд хълмовете. Тези, които мислеха различно, щяха да се присъединят към мъртвите; тайната им не трябваше никога да напуска хълмовете. Земите бяха техни!

Беше достатъчно. Мъжете потънаха в тишина, взеха лопатите си и започнаха да хвърлят пръст върху телата. Тогава си помислих, че вече със сигурност ще умра, устата и ноздрите ми щяха да бъдат затрупани с пръст. Въпреки това си мислех, че всички, които сме пленени от смъртта, винаги откриваме начини как да се отскубнем от нейното докосване, начини, за които дори и не сме сънували, преди да попаднем в нейния плен. Това се случи и на мен.

С всеки слой пръст, който беше хвърлен върху нас, и който беше утъпкван, аз придвижвах ръцете си в тъмнината, избутвайки пръстта над мен, така че да мога да дишам. В самия край не беше останало нищо друго, освен едно малко пространство, запълнено с въздух, но това беше достатъчно. Имаше пространство около главата ми, достатъчно да задържи Божия въздух. Невидимата ръка направляваше моята и аз можех да живея.

Струва ми се, че е било часове по-късно, когато започнах да проправям пътя си нагоре, едно… сляпо… незнаещо животно, търсещо живот. Когато ръката ми достигна студения влажен въздух, аз се разплаках извън всякакъв контрол, а част от съзнанието ми беше обзета от паника, бях изплашена, че могат да чуят моя плач.

Бог беше милостив; всички си бяха тръгнали. Изпълзях от пръстта и излязох от онази гора на смъртта обратно в полето и видях как утринното слънце изгрява над планините. Бях жива, но за мен нямаше живот. Не можех да се върна обратно в хълмовете, защото със сигурност щях да бъда убита, оставаше ми само да отида някъде другаде, на някое непознато място и просто да живея, но това не беше лесно за младо момиче в тази островна страна. Нямаше към кого да се обърна, бях прекарала три години като доброволна заложница на моя падроне. А не можех и просто да умра в онова поле, когато Божията светлина се разстилаше над небето. Тя ми каза да живея, разбирате ли?

Опитах се да помисля какво мога да направя, къде мога да отида. Отвъд хълмовете, на брега на океана, имаше други големи къщи, които принадлежаха на други падроне, приятели на Гилом. Питах се какво ще се случи, ако се появя в някоя от тях и ги помоля за подслон и милост. После разбрах в какво грешах. Онези мъже не бяха мои падроне; те бяха мъже със съпруги и семейства, а аз бях курвата от вила Матарезе. Докато Гилом беше жив, присъствието ми трябваше да бъде понасяно, дори хората трябваше да са доволни, когато ме виждат, защото великият мъж го беше пожелал по този начин. Но тъй като той беше мъртъв, аз също трябваше да съм мъртва.