Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
Скофийлд отпи от своята чаша, наблюдавайки спускащия се поток през прозореца. Беше време да говорят отново; имаше твърде много несъответствия между това, което сляпата жена им беше казала, и фактите, които те знаеха. Но съществуваше и един първостепенен въпрос: защо изобщо тя им разказа за тези неща? Отговорът щеше да изясни дали част от нейния разказ можеше да бъде сметната за достоверна.
Брей се оттегли от прозореца и погледна към старицата, която стоеше на стола до печката. Талеников й беше дал чай и тя го пиеше с изящество, сякаш си спомняше онези уроци по светски маниери, които бяха предадени на седемнадесетгодишното момиче преди няколко десетилетия. Руснакът коленичеше до кучето, галейки козината му, напомняйки му, че те бяха приятели. Той погледна нагоре, когато Скофийлд тръгна към старицата.
— Ние казахме нашите имена, синьора — каза Брей, говорейки на италиански. — Вие как се казвате?
— София Пасторине. Сигурна съм, че ще откриете името в записките на приюта в Бонифацио. Това е причината, поради която попитахте, нали? За да можете да проверите?
— Да — отговори Скофийлд, — ако решим, че е необходимо и ако имаме възможността да го направим.
— Ще намерите името ми. Дори е възможно падроне да е записан като мой настойник. На когото бях предадена — тъй като той възнамеряваше да ме даде за съпруга на някой от своите синове, може би. Така и не разбрах това.
— Тогава ще трябва да ви повярваме — каза Талеников, изправяйки се на крака, — иначе би било глупаво да ни насочите към такъв източник, който няма да е верен. Досиетата, които са били манипулирани в миналото, лесно се разпознават в наше време.
Старицата се усмихна, усмивка, в чиито корени се забелязваше тъга.
— Не ги разбирам тези работи, но разбирам защо имате такива съмнения. — Тя постави своята чаша на ръба на печката. — Нямам подобни спомени. Казах ви истината.
— Тогава първият ми въпрос ще бъде точно толкова важен, колкото и всички останали, които смятаме да ви зададем — каза Брей, сядайки на стола. — Защо ни разказахте тази история?
— Защото тя трябваше да бъде разказана, а никой друг не би могъл да я разкаже. Само аз оцелях.
— Имало е и някакъв мъж — прекъсна я Скофийлд. — И някакво овчарче.
— Но те не бяха в голямата зала, за да чуят това, което аз чух.
— Разказвали ли сте някога това? — попита Талеников.
— Никога — отвърна сляпата жена.
— А защо не?
— На кого трябваше да я разкажа? Малко хора ме посещават и тези, които идват, са отдолу — от хълмовете, когато ми носят някои неща, от които имам нужда. Да им разкажа, би означавало да им донеса смърт, защото със сигурност те щяха да разкажат и на другите.
— Значи историята е позната — настоя мъжът от КГБ.
— Не и тази, която ви разказах.
— Но там долу пазят някаква тайна! Те се опитаха да ни отпъдят, а когато аз не пожелах да си отида, се опитаха и да ме убият.
— Внучката ми не ми каза това. — Наистина изглеждаше изненадана.
— Мисля, че не е имала време да го стори — каза Брей.
Старицата явно не слушаше, все още се беше концентрирала върху думите на руснака.
— А какво казахте на хората от хълмовете?
— Просто им зададох някои въпроси.
— Сигурно сте направил повече от това.
Талеников се намръщи, опитвайки си да си спомни.
— Опитах се да провокирам собственика на хана. Казах му, че ще доведа други хора, учени, с исторически записки, да изучат по-нататъшните въпроси, касаещи Гилом дьо Матарезе.
Старицата кимна.
— Когато си тръгвате оттук, не се връщайте по пътя, по който пристигнахте. Няма да можете да вземете и дъщерята на внучката с вас. Трябва да ми обещаете това. Защото ако ви намерят, те няма да ви оставят да живеете.
— Знаем това — каза Брей. — Но искаме да знаем защо.
— Всички земи на Гилом дьо Матарезе бяха завещани на хората от хълмовете. Наемателите бяха станали собственици на хиляди полета и пасища, потоци и гори. Записано е в съда в Бонифацио и бяха устроени големи празненства навсякъде. Но имаше една цена и другите съдилища щяха да вземат тези земи, ако цената беше известна. — Сляпата София спря, като че ли претегляше нещо. — Може би цената на измяната.
— Моля ви, синьора Пасторине — каза Талеников, навеждайки се напред в стола си.