Кръгът на Матарезе

Не можех вече да сляза долу, защото щяха да ме видят, за това изтичах горе — в горната къща. Бях обхваната от такава паника, че повече не знаех какво правя. Само бягах… бягах. Като че ли направлявана от някаква невидима ръка, която искаше да живея, аз се втурнах в шивачницата и видях мъртвите. Те бяха там, облени целите в кръв, устите им бяха разтегнати в ужас и като че ли още чувах техните викове.

Виковете, които чувах, не бяха истински, това бяха виковете на мъжете от стълбите; това беше моят край. Не оставаше нищо друго, щяха да ме заловят. Щяха да ме убият…

И тогава със сигурност невидимата ръка ме заведе до онази стая, накара ме да направя най-ужасното нещо, да се присъединя към мъртвите.

Сложих ръцете си в кръвта на моите сестри и я размазах навсякъде по лицето и по дрехите си. Тогава легнах върху сестрите си и зачаках.

Мъжете дойдоха в шивачницата, някои се кръстеха, други шепнеха молитви, но всички се заловиха за работата, която трябваше да свършат. Следващите часове бяха един кошмар, който само дяволът би могъл да сътвори.

Телата на сестрите ми и аз бяхме закарани надолу по стълбите, изнесени през вратата и захвърлени пред мраморните стълби на паркинга. От конюшните бяха докарани каруци и вече имаше много от тях, пълни с тела. Сестрите ми и аз също бяхме хвърлени в една каруца, която вече беше препълнена с труповете, които ме отвращаваха.

Миризмата на кръв и мърша беше толкова непоносима, че трябваше да стискам зъби, за да не изкрещя. През труповете над мен и около мен можех да чуя заповедите на крещящите. Не трябваше да откраднат нищо от вила Матарезе; всеки, който беше заловен да върши това, щеше да се присъедини към труповете вътре. И много тела бяха оставени там. Разложената плът и костите им бяха открити след доста време.

Каруците започнаха да се движат, отначало плавно, а после, когато стигнахме до полето, конете препуснаха безмилостно. Каруците препускаха през тревата и по камъните с непоносима скорост, като че ли всяка секунда беше секундата, в която нашите живи пазители искаха да оставят зад себе си онзи ад. Имаше смърт под мен, над мен и аз се молех на всемогъщия Бог да прибере и мен. Но не можех да извикам, въпреки че исках да умра, страхувах се от болката на умирането. Невидимата ръка ме държеше за гърлото. Но бях възнаградена с милост. Изпаднах в безсъзнание; не знам колко дълго е продължило това, но мисля, че е минало доста време.

Събудих се. Каруците бяха спрели и аз надникнах през телата и през ритлите отстрани. Все още беше тъмно, а на лунната светлина успях да забележа, че бяхме някъде далеч високо в гористите хълмове, но не и в планините. Местността беше непозната за мен. Бяхме далеч, доста далеч от вила Матарезе, но къде, не можех да кажа тогава, а не мога да ви кажа и сега.