Повелителят на сребърния лък

АРГУРИОС ЕДВА ДИШАШЕ. Сякаш боговете бяха поставили порта на гърдите му и тя не пропускаше въздуха в дробовете му. Пред очите му танцуваха бели светлини и беше толкова замаян, че едва се държеше на крака. Успя да извърви няколко несигурни крачки с пламтящи от тежестта на камъка ръце. Дори краката му трепереха и го боляха, особено около прасците. Той обаче продължи с мрачна решителност и постави камъка в дупката в древната стена. Зави му се свят и се принуди да седне на земята. Загледа се в треперещите си ръце.

Нищо в живота му не го бе подготвило за ужаса, скрит в подобна слабост. Беше виждал другари да падат в битка и други, повалени от унищожителни болести. Но винаги бе оставал силен. Можеше да тича километри в пълно бойно снаряжение и после да води битка. Издръжливостта му беше легендарна. А сега едва успяваше да премести няколко мизерни камъка до разрушена стена.

Потта покапа в очите му, но беше твърде изморен да я избърше.

Погледът му премина през старата градина и се спря на двамата мъже, седнали на сянка, които носеха мечове и кинжали. През няколкото седмици откак бе тук, се опита да ги заговори, но те се отдръпваха, а той нямаше сили да ги преследва. В началото ги мислеше за нови убийци, готови да го ударят, за да получат наградата си от Ерекос. Момчето Ксандер обаче му каза да не се тревожи.

- Кои са те?

Ксандер изглежда се почувства неудобно.

- Не бива да казвам.

- Но вече го направи. Така че ми кажи и останалото.

- Тук са, за да те защитават.

Тогава Аргуриос разбра, че мъжете са наети от Хеликаон. От това откритие му призля.

- Но ти ми каза.., че той се радва, че умирам! - възкликна микенецът.

Момчето изглеждаше покрусено.

- Той ми нареди да ти го кажа. Мислеше си, че това ще те накара да се бориш за живота.

Аргуриос изруга. Светът бе полудял. Приятели и сънародници го искаха мъртъв. Враговете му пък наемаха хора да го пазят жив. Някъде на Олимп боговете сигурно умираха от смях заради тази гротескна шега.

В течение на седмиците, докато състоянието му не се подобряваше, той откри, че му се иска това да бяха микенски убийци. Така поне щеше да приключи живота си в битка.

Над лицето му падна сянка и той погледна нагоре. Пред него стояха две жени, а слънцето светеше зад тях.

- Какво… искате? - попита той сприхаво, смятайки, че са жрици, дошли да го гълчат.

- Един учтив поздрав щеше да е по-приятен - отвърна Андромаха. Аргуриос с усилие се надигна на крака.

- Слънцето беше… в очите ми - каза той, едва поемайки си дъх. - Не те… познах.

В очите й видя колко е шокирана от състоянието му. Беше изгубил доста от теглото си, а очите му бяха хлътнали и с торбички. Краката и ръцете му бяха изтънели.

- Нека седнем - каза Андромаха. - Това е приятелката ми, царската дъщеря Лаодика.

Аргуриос премигна, за да изчисти потта и погледна другата жена. Тя бе висока, с дълга руса коса, а в очите и видя презрение. Той се обърна към Андромаха и попита:

- Защо… защо сте тук?

- Микенците винаги са груби - каза Лаодика. - Отглеждат, без да ги учат на обноски. Да си вървим, Андромаха. Твърде горещо е да стоим тук.