Английското момиче
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1402-9
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Английското момиче». Краткое содержание книги:
Маделин Харт изчезва безследно по време на лятната си почивка. Скоро след това прессекретарят на министър-председателя получава плик. В него има бележка, която гласи: Имате седем дни, иначе момичето ще умре. Опасявайки се, че евентуален скандал ще компрометира кариерата му, Ланкастър решава да уреди въпроса дискретно. А затова му е необходим опитен и доверен човек — Габриел Алон. Тайният агент се заема с поредната рискована мисия. На карта е заложена не само репутацията на английския премиер, но и животът на Маделин и този на Алон.
— Изглежда, вие двамата се разбирате доста добре.
— Така е.
— Но все пак дойдохте — отбеляза Генадий.
— Почувствах, че трябва да го направя.
— Защо?
— Защото, когато човек като Генадий Лазарев те кани на среща, обикновено е добра идея да приемеш.
Думите на Михаил очевидно се понравиха на Лазарев. Явно руснакът не бе имунизиран срещу ласкателства.
— И не сте му казали къде отивате? — попита той.
— Разбира се, че не.
— Много добре. — Генадий стисна с нежната си ръка рамото на Михаил. — Хайде, елате да пийнем и да се запознаете с другите.
Лазарев го въведе в голяма стая, чиито прозорци гледаха към морето. Там чакаха двама мъже, потънали в неловко мълчание, обикновено настъпващо след караница. Единият си сипваше питие върху масичка на колелца, а другият се топлеше пред камината. Този, който беше до масичката, имаше гъста брада и тъмна оредяла коса, зализана назад. Михаил не можа да види много от мъжа до огъня, защото гърбът му бе обърнат към стаята.
— Това е Дмитрий Бершов — каза Лазарев, като посочи мъжа до масичката. — Сигурен съм, че сте чували името му. Дмитрий е моят заместник.
— Чувал съм го, разбира се — отвърна Михаил, като стисна протегнатата ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем.
— За мен също — отговори Бершов.
— А този мъж там — каза Лазарев, сочейки към фигурата пред огъня — е Павел Жиров. Павел се занимава с корпоративната сигурност и всяка друга мръсна работа, която трябва да се свърши. Не е ли така, Павел?
Мъжът до огъня бавно се обърна и погледна Михаил право в лицето. Той носеше черен пуловер и тъмносив вълнен панталон. Пепеляворусата му коса бе подстригана късо; лицето му беше ъгловато и доминирано от малка, жестока на вид уста. Михаил осъзна веднага, че е виждал това лице и преди. Беше го виждал на една снимка на обяд, състоял се на остров Корсика няколко часа преди изчезването на Маделин Харт. Сега лицето се приближи към него от светлината на огъня и малката уста се изви в нещо като усмивка.
— Срещали ли сме се някога? — попита Жиров, сграбчвайки ръката на Михаил.
— Не, не мисля.
— Изглеждате ми познат.
— Доста често ми го казват.
Усмивката му се стопи, а очите му се присвиха.
— Носите ли телефон? — попита Жиров.
— Аз се къпя с моя телефон.
— Бихте ли го изключили, моля?
— Наистина ли е необходимо?
— Да — отвърна той. — Извадете и батерията. В днешно време човек трябва да бъде много предпазлив.
Трийсет секунди по-късно синята светлинка върху екрана на таблета изгасна.
Габриел свали слушалката и се намръщи.
— Какво стана? — попита Келър.
— Михаил отиде зад луната.
— Какво означава това?
Алон му обясни. След това извади мобилния си телефон от джоба на якето си и позвъни на Ели Лавон в тайната квартира. Двамата говориха няколко секунди на лаконичния оперативен иврит.
— Какво става? — поинтересува се Кристофър, след като Габриел затвори.
— Двама агенти от копенхагенската резидентура на СВР претърсват стаята на Михаил в „Д’Англетер“.
— Това добре ли е?
— Много е добре.
— Сигурен ли си в това?
— Не.
Габриел върна телефона в джоба си и се загледа през прозореца към вдиганите от вятъра вълни, които се плискаха в замръзналия бряг. „Чакане — помисли си той. — Винаги чакане.“
45.
Шеланд, Дания
Беше наредена разкошна трапеза изцяло с руски ястия. Произходът на храната не беше ясен, тъй като нямаше никакви доказателства, че в къщата присъства някой друг, освен тримата ръководители. Михаил се зачуди как са осигурили имота за толкова кратко време. Не бяха го направили сега, реши той. Сигурно това си е била тайна квартира на „Волгатек“. Или може би на СВР. Или може би нямаше значение чия е. Може би разликата бе съвсем незначителна.
Засега храната си оставаше само украса. В ръката на Михаил бе тикната чаша с питие — водка, разбира се — и той бе сложен да седне на почетния стол с прекрасна гледка към тъмното море. Дмитрий Бершов — спортистът на компанията, обикаляше стаята с решителната мудност на човек, който се готви да излезе на ринга. Павел Жиров — пазителят на тайните на „Волгатек“ и похитител на Маделин Харт, се взираше в тавана, сякаш изчисляваше колко метра въже да използва за обесването на Михаил. Накрая суровият поглед на Жиров се спря върху Генадий Лазарев, който бе изявил претенции за мястото до огъня. Лазарев се взираше в пламъците и обмисляше въпроса, който Михаил бе задал минута по-рано: