Да започнем отначало

— Ъхъ… да, добре съм — усмихвам се, докато накрая успявам да стана.

— Е, как беше? — пита нетърпеливо той.

Толкова е възбуден и въодушевен, че сърце не ми дава да му кажа, че беше катастрофа, все едно се учих да танцувам върху топки за голф, и че мразя всяка ледена, мокра и самотна минута от това преживяване. Но не мога след всички усилия, които направи. Не мога, защото връзката ни зависи от това.

Вместо това закачам една изкуствена усмивка на лицето си.

— Фантастично.

— Знаех си, че ще ти хареса! Знаех си! — светва той.

— О, да — продължавам да се усмихвам. Сякаш съм замръзнала. Което си е самата истина, защото ми трябваше цяла вечност, за да извървя разстоянието от интернет кафето дотук с набъбналите мехури и мазоли по краката ми. Чувствах ги как се появяват, като балони от дъвка.

— Удивително, нали? Както нищо друго на света! Това веселие, тази свобода…

Само кимам, нямам думи. Сигурно в мен има нещо сбъркано. Не вярвам, че говорим за едно и също.

— А и ти, с твоя опит от тренировките по военен фитнес, обзалагам се, че ще влезеш във форма за нула време!

Очите му светят с такова оживление, той изглежда толкова щастлив и доволен, че всичко, което мога да направя, е да стоя, да се усмихвам и да кимам с глава като онези пластмасови кученца, които сте виждали на задните прозорци на колите.

— Знаеш ли, най-добре да сваля тези дрехи — казвам, когато накрая намирам езика си, за да проговоря. — Да се изкъпя, да отпусна всички тези стегнати мускули…

— Защо не влезеш в горещата вана? — предлага той. — Няма по-перфектно лекарство за схванати мускули.

Но разбира се! Горещата вана под открито небе. Бях забравила за нея. За пръв път днес чувствам, че сърцето ми се отпуска.

Освен ако…

— Къде са Крис и Ана?

— Сигурно в някое заведение „апрески“. Няма да се върнат още няколко часа. Защо питаш?

— О, няма причина — свивам рамене, опитвайки се да звуча незаинтересовано, докато цялото ми същество ликува и прави нещо като мексиканска вълна.

— Върви, върви, скачай вътре! — окуражава ме той. — След малко ще дойда и аз.

— Хубаво — усмихвам се. Повярвайте, не ми трябва повече. Грабвам нещата си и тръгвам към спалнята, в която сме настанени.

— О, между другото — вика след мен Себ и аз се обръщам. — Минах покрай ски училището, но не те намерих. Не беше ли на детската писта? Инструкторът много се притесни, защото не те е видял да си тръгваш.

По дяволите. Спипаха ме. Залива ме вълна от вина, като си помисля как седях в топлото кафене, пиех горещ шоколад и си говорих с Фъргюс.

— Ами… да, но те… еее… те ме преместиха в по-горен клас.

— Вече? Браво! — Той се усмихва гордо. — Виждаш ли, няма да мине много време и ще можеш да се присъединиш към мен на пистите…

— О, да… супер!

Господи, направо съм ужасна. Сега се чувствам още по-зле.