Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Корабчето се възползва от свежия полъх на вятъра от запад, за да се оттласне от кошмара. На другия ден вечерта спря в Сиутаделя де Менорка242, където качи още шест души, и след три дни пристигна в Палермо, Сицилия, където се възстановяваха три дни от морската болест, следствие от вълнението в Тиренско море. След като се съвзеха, възползвайки се от благоприятни ветрове, пресякоха Йонийско море и хвърлиха котва в албанското пристанище Дуръс; тук слязоха шестте семейства, побягнали от сълзите към някое място, където никой няма да ги обижда заради прошепнатите молитви по време на шабат. Еврейската общност в Дуръс ги посрещна с отворени обятия и те се установиха тук.
Долса Шаром, малката бежанка, имаше деца, внуци и правнуци и на осемдесет и четири години все още неизменно си спомняше тихите улици на еврейския квартал в Жирона и огромната християнска катедрала, открояваща се на фона на звездите и замъглена от сълзите. Въпреки носталгията семейство Шаром Меир живя и преуспяваше в Дуръс цели дванайсет поколения, а времето беше толкова упорито, че накрая споменът за прапрадядото, изгорен от безжалостните гои243, излиня и почти се изтри от паметта на децата на децата на децата, както и далечното име на любимата Жирона. В един хубав ден от 5420 година на патриарсите244, в бедствената 1660 християнска година, Емануел Меир се почувства привлечен от възможностите за търговия на Черно море. Емануел Меир, осми праправнук на Долса бежанката, се премести в шумната Варна в България, на Черно море, по времето, когато там господстваше Високата порта. Моите родители, които бяха ревностни католици в една предимно лутеранска Германия, копнееха аз да стана свещеник. Известно време обмислях това.
– Щяхте да бъдете добър свещеник, оберщурмбанфюрер Хьос.
– Мисля, че да.
– Убеден съм: каквото и да правите, винаги го правите добре.
Оберщурмбанфюрер Хьос се възгордя от заслужената похвала. Реши да задълбае в темата още по-високопарно:
– Това, което току-що изтъкнахте като моя добродетел, може и да ме погуби. Особено сега, когато райхсфюрер Химлер ще ни посети.
– Защо?
– Защото като оберлагерфюрер поемам върху себе си отговорността за всички пропуски в системата. Например от последното зареждане с бидони с газ „Циклон“ са останали само за още две или най-много три процедури, а на интенданта и през ум не му минава да ме предупреди или да направи поръчка. И хайде, молй за услуги, да докарат камиони, които може би са нужни на друго място, и се сдържай да не се скараш на интенданта, защото всички в Освиенцим живеят на края на силите си. Извинете, в Аушвиц.
– Предполагам, че опитът от Дахау...
– От психологическа гледна точка разликата е огромна. В Дахау имахме затворници.
– Доколкото ми е известно, са умирали и продължават да умират много.
– Да, доктор Фойгт, но Дахау е лагер за затворници. Аушвиц-Биркенау е лагер, замислен, планиран и разчетен за унищожаване на мишките. Ако не беше вярно, че евреите не са човешки същества, бих си помислил, че живеем в ад, който има врата – газовата камера, и едно направление – към пещите за кремиране с техните пламъци, или към изкопаните ями в гората, където горим останалите бройки, защото не можем да смогнем с количеството материал, който ни пращат. Досега не бях говорил за това с никого извън лагера, докторе.
– Добре правите, че се разтоварвате, оберщурмбанфюрер Хьос.
– Разчитам на вашето чувство за професионална тайна, защото райхсфюрерът...
– Разбира се. Вие сте християнин... Психиатърът е като изповедник. Като изповедник, какъвто вие можехте да бъдете.
За момент, тъй като ставаше дума да се разтовари човек, на оберлагерфюрер Хьос му мина през ума да спомене нещо за онази жена, но въпреки силното колебание успя да се сдържи. Стори му се, че е бил на косъм. Би трябвало да внимава повече с виното. Разпростря се върху темата за моите хора, които трябва да бъдат много силни, за да изпълняват работата, за която са назначени. Онзи ден един войник на тридесет навършени години, не някой подрастващ, нали, се разплака в една от бараките пред колегите си.