От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

Най-после снимачният период приключи. Когато свършиха външните снимки, пристигна голям камион, в който натовариха храстите и цветята.

След приключването на вътрешните снимки всичко бе натоварено и откарано. Смениха тапетите и боядисаха стените. Къщата доби своя предишен вид, а екипът си тръгна със същата бързина, с която бе дошъл.

Премиерата на филма бе насрочена за януари 1991 година, когато „Метро Голдуин Майер" ни покани в Ню Йорк за предварителната прожекция. Беше декември месецът,,през който обичах най-много да ходя в Ню Йорк, тогава коледното настроение напълно завладява огромния град. Имахме прекрасната възможност да се насладим на филма насаме, преди да споделим чувствата си с голямата публика.

247

Прожектираха го на етажа под кантората на моя литературен агент. Двете с Махтоб се вълнувахме в очакване да видим собствените си премеждия на големия екран, но ни успокояваше присъствието на Майкъл, жена му Сали и доведената му дъщеря Холи, с която се запознахме в Париж през 1988 година и Махтоб се сприятели с нея. Холи бе специално поканена за случая. Арни също бе с нас.

Въпреки че бяхме присъствали на снимките, това бе първата ни среща с готовия филм. Когато в една от началните сцени Муди ми заяви, че няма да ни позволи да напуснем Иран, аз се разплаках. Струваше ми се, че няма да мога да изгледам филма докрай. Именно в онзи момент от живота си бях изгубила съпруга си, който бе и най-добрият ми приятел, а Махтоб загуби своя баща. Именно тогава прекъсна и връзката ни с моите близки в Америка.

Не спирах да наблюдавам Махтоб, която се владееше превъзходно. Започнах да се притеснявам, че не проявява никакво вълнение; реших, че е така, защото Алфред Моли-на изобщо не прилича на баща й. Но и тя не успя да прикрие задълго истинските си чувства. Когато започна сцената, в която Муди й заяви, че напускам Иран и тя никога повече няма да ме види, Махтоб се разтрепери и избухна в сълзи. Улових й ръката. Смятах, че щом й се плаче, трябва да я оставя да се наплаче. Тя обаче трепереше все по-силно и взех да се питам дали не е по-добре да напуснем киносалона.

. Тази сцена ме накара да преживея отново деня, който ще помня, докато съм жива. Махтоб влезе в кабинета на Муди в нашия техерански дом, а когато излезе оттам, по лицето й бе изписана омраза. Тя застана пред мен и горчивите й думи ме шибнаха като бич:'

Значи ме оставяш!

Опитах се да й обясня, че това не е вярно, че баща й ме принуждава да си замина, но обещанието, което съм й дала никога да не напускам Иран без нея, си остава.

Сега, почти пет години по-късно, ми стана ясно, че Махтоб продължава да си задава въпроси за оня ден в Иран въпроси, чийто отговор най-после бе научила от самия филм. Когато на екрана се появиха надписите, тя ме погледна, усмихна ми се през сълзи и ми рече:

Благодаря ти, мамо.

Макар никога да не съм се съмнявала, че съм избрала •'нствено възможния път и съм постъпила правилно,

248

именно в този миг получих най-важното потвърждение от онази, която значи всичко за мен. Дори да не продадат и един билет за филма, си струваше да се направи само заради това признание.