От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

Един ден Лий се обърна към Махтоб:

Я ела с мен до фургона да ти насиня окото.

И го направи. Синината изглеждаше съвсем като истинска. После й направи и един голям „белег от изгаряне" на ръката.

Старият арабски квартал на Тел Авив, Яфа, приличаше поразително много на Техеран. За снимките бяха донесли плакати и лозунги, написани на фарси. Смениха уличните табелки. На фасадите на сградите поставиха огромни портрети на аятолах Хомейни. Колите бяха пребоядисани в бяло, за да приличат на ирански пакони, или в оранжево, като техеранските таксита, и бяха с фалшиви ирански номера. Бяха поканени консултанти иранци, за да помогнат на гардеробиерите за повече автентичност на костюмите. Израелците проявяваха огромно любопитство и наоколо се събираха толкова много зяпачи, че полицията идваше да провери какво става. Семейство Уфланд направиха изявление в печата, в което се казваше: „Това е филм. Духът на аятолаха не е завладял Тел Авив."

Приликите ми напомняха, че сме едва на деветстотин километра от Иран твърде близко до Муди, за да се чувстваме в безопасност. Като имах предвид тази близост и продължителния израелско-арабски конфликт, аз не бях особено склонна да ходя в Израел. Семейство Уфланд, Майкъл Карлайл и Държавният департамент ме увериха, че Израел има най-добрата система за сигурност в света. Повярвах им, след като бях задържана за проверка от представителите на израелските авиолинии „Ел Ал" на летището в Чикаго заради иранската ми фамилия. Те отказаха да приемат обясненията ми и се наложи да позвънят на продуцентите в Израел, преди да ни пуснат в самолета. След това ми се извиниха, но вътрешно бях доволна, че са толкова взискателни и безкомпромисни.

239

Скоро всекидневната работа на снимачната площадка ме погълна изцяло. Беше фантастично, нещо повече направо нереално, да наблюдаваш собствения си живот, превъплътен от друг. Доставяше ми истинско удоволствие, но с мъка гледах определени сцени. Когато Шийла запищя отчаяно, след като за пръв път остана сама в училището, усетих как стомахът ми се сви и изпитах неудържимо желание да изтичам и да я успокоя. Най-трудно ми беше да наблюдавам сцените, в които Муди ни пребиваше от бой. Бяха толкова реални, че аз отново изживях ужаса, който бяхме изтърпели в Иран.

Преди време работихме заедно с Джон Голдуин и Крие Бомба по сценария. Когато свършихме, те ми направиха голям комплимент:

След като се запознахме с теб, трябва да ти кажем, че който и да изпълнява твоята роля, трябва да бъде открита и обаятелна личност, със свое собствено излъчване.

Още от началото си бях харесала Сали Фийлд за изпълнителка на главната роля. Бях гледала нейни филми и намирах, че е много вълнуваща, естествена и убедителна. Оказа се, че Сали е идеалният избор за ролята. Тя не разговаряше с мен, за да изгради образа на героинята, която пресъздаваше, но аз имах чувството, че двете по един и същ начин сме усетили сценария, който написахме двамата с режисьора Брайън Джилбърт. За мен беше голямо удоволствие да гледам дублите, заснети през снимачния ден, и да наблюдавам очите на Сали в тях бяха изписани моите чувства по онова време. Особено ме разтърси сцената, в която казах на Муди, че искам да направя всичко възможно да заживеем щастливо в Иран бях замислила този ход, за да спечеля малко време и да мога да организирам бягството. Когато Сали прегърна Алфред Молина актьора, който играеше Муди, в знак на привидно помирение, камерата надникна в очите й и прочете в тях неискреността на словата й, които нямаха нищо общо с онова, което си мислеше в момента, и този изблик на чувства бе само един фалшив етюд.