Безликите [bg]

Валкирия го постави много внимателно на земята.

Мокра до кости, зъзнеща, с ръце, целите в рани, с кал и мъртва плът под ноктите, тя се изправи и обърна вниманието си към центъра на езерото. Нещо се случваше там. Вгледа се и видя вълна, която се движеше бързо, нещо излизаше изпод повърхността. Скълдъгъри се вдигна от водата, докато накрая тръгна по нея, като на разходка, с ръце в джобовете.

Забави ход, когато наближи сушата.

— Е, оправихме работата. — Махна с ръка и водата се отдели от дрехите му.

— Още не си ме научил как да правя това — нацупи се Валкирия.

Детективът взе шапката си от земята и поотупа.

— Ти си тази, дето все настоява, че уроците по контрол на огъня и въздуха са по-важни от тези с водата. Не можеш да виниш мен за това, колко много приличаш на удавен плъхок, нали така?

— Мисля, че мога — кисело отвърна момичето. — Как е старицата?

— Съжалява за направените житейски избори, подозирам. Виждам, че си спасила трупа.

— Да. Мъртъв е.

— Такива са труповете обикновено.

— В смисъл, вече не говори.

— Тогава не ни остава нищо, освен да уважим желанията му. Ще го занесем до колата, като ще се стараем да не ни види никой, и ще го откараме в Дъблин.

Тя кимна. Прехапа устна.

— Какво? Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Ами, не искам да звуча непочтително, но може да е странно, да се возя с останките на мъртвец…

— Съзнаваш, че и аз съм останките на мъртвец, нали?

— Да де, да, ама ти не… миришеш.

— Добър аргумент. Не се тревожи, ще го сложим в багажника. Сега, ръцете или краката ще поемеш?

— Краката.

Скълдъгъри хвана трупа от горната страна, а Валкирия го вдигна за глезените. Десният крак падна.

— Това е от твоята половина — каза Скълдъгъри.