Безликите [bg]

— Никакви.

— Ти си най-добрата дъщеря на света — каза баща й и я целуна по челото.

— Тате?

— Да, миличка?

— Нали знаеш колко много те обичам?

— Знам.

— Ще излезеш ли за мляко?

— Не.

— Но аз те обичам!

— И аз също. Но не достатъчно, за да ти взема мляко. Хапни препечени филийки.

Валкирия въздъхна раздразнено, когато остана сама. Отиде да сложи няколко филии в тостера, но нямаха хляб, затова натъпка в уреда няколко питки за хамбургери. Когато изскочиха, извади от микровълновата претоплен боб и отнесе храната в стаята си.

— Окей — каза тя и остави чинията на бюрото, — можеш да се връщаш в огледалото.

Отражението се измъкна изпод леглото и се изправи.

— Имам още няколко задачи за вършене — каза то.

— Аз ще се оправя с тях. Трудни ли са? Няма значение. Ще се оправя. Нещо друго случи ли се днес?

— Гари Прайс ме целуна.

— … Какво?

— Гари Прайс ме целуна.

— Какво искаш да кажеш? В смисъл, целуна те с целувка?

— Да.

Щеше й се да вика, но Валкирия овладя гласа си.

— Защо го е направил?

— Харесва те.

— Но аз не го харесвам!

— Напротив.

— Не трябваше да го целуваш! Не трябва да вършиш никакви такива неща! Съществуваш, само за да ходиш на училище, да висиш с останалите и да се правиш на мен!

— Аз се правех на теб.

— Не трябваше да го целуваш!

— Защо?

— Защото не трябва!

Отражението въздъхна и Валкирия го изгледа подозрително.

— Какво пък беше това?

— Кое какво е било?

— Въздъхна, все едно си отегчено!

— Така ли?

— Така. Не трябва да се отегчаваш. Нямаш чувства. Не си истински човек.

— Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.

Валкирия отвори гардероба и се огледа в огледалото.

— Готова съм да продължа живота си — каза тя и отражението кимна и премина през стъклото. Застана в отразената стая и зачака.

Валкирия го изгледа гневно за миг и после докосна стъклото. Спомените превзеха ума й, наредиха се до собствените й спомени.

Беше до шкафчетата, в училище, и говореше с… не, отражението й говореше с… не, тя беше, Валкирия. Говореше с няколко от момичетата и после дойде Гари, каза нещо, на което всички се засмяха, а после момичетата се отдалечиха. Валкирия си спомни усмивката на Гари, своята собствена и как, когато той се наведе да я целуне, тя не се отдръпна.

Но това бе всичко. Имаше го споменът за случката, но не и спомен за чувството. Нямаше пеперуди в стомаха или нервност, или щастие и не помнеше дали въобще й е харесало. Отражението бе неспособно на емоции.

Валкирия присви очи. Първата й целувка се бе случила без нея.

Бобът и питките останаха на бюрото, а гладът й избледняваше. Тя прегледа най-скорошните си спомени. Спомни си качването през прозореца, спомни си плъзгането под леглото, след това разговора между себе си и отражението си. Точно в края му настъпи странен миг, като че лампите в стаята внезапно бяха угаснали и след това се чу да казва: „Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.“