Загадката на остров Тьокланд

Напротив, колкото и наивно да изглежда, аз се чувствувах напълно спокоен, сякаш самото решение да се изправя лице с лице срещу компанията, щеше да ме избави от всякаква опасност. Подсъзнателно дързостта ми се превръщаше в талисман, смелостта — в залог за успех. Разбира се, лабиринтът на Казацкян все още бе далече и дебнеше в океанския мрак скорошното пристигане на един клет журналист, който чувствуваше, че има сили да влезе в «пещерата на дракона».

Когато бях съвсем близо до кей Изток–3, изпълних последното условие, което поставяше съдбата ми в ръцете на тайнствената компания — сложих подписа си в края на необичайния договор за изследване.

Едва сянката ми се беше откроила на входа за пристана, когато от мрачината изникнаха двама мъже. Не бяха същите, които се грижеха за пробните изпитания. Бяха други, но видът им също бе странен, нещо неописуемо и злонамерено се забелязваше по лицата им. Все пак държанието им не ми се стори заплашително. С минимален оттенък на любезност единият попита:

— Господин Марис, така ли?

— Да, аз съм — отвърнах с престорена непринуденост.

— Ще ми дадете ли, моля, подписания договор? — И той протегна към мене великанската си десница с всяващи ужас татуировки по нея.

— Заповядайте — рекох решително.

Опитвах се да се държа непринудено, сякаш това беше поредната ми обикновена крачка в живота.

— Веднага вдигаме котва — додаде той, след като се увери, че договорът е подписан. — Призори ще бъдем в Тьокланд.

Повървяхме около стотина метра и после се качихме на малка моторна лодка. Нямаше никой друг, ни следа от останалите участници в конкурса. Бяхме сами.

— Друг кандидат няма ли да дойде? — настоях аз с известен оттенък на безпокойство.

— Отстранени са, никога няма да заминат за Тьокланд — грубо отвърна оня тип, който дотогава бе мълчал.

Подир не твърде успокоителния отговор той се запъти към кабината, откъдето приятелят му вече маневрираше с лодката. По вида на двамата мъже се виждаше съвсем ясно, че нямат намерение да отговарят на повече въпроси, нито пък желаят да си приказват с мене. Пет минути по-късно поехме в открито море. Когато потеглихме, на кея Изток–3 нямаше признаци на живот. Можеше да се допусне, че компанията нарочно бе избрала най-самотния и отдалечен пристан. Това изглеждаше правдоподобно — на моето качване в моторницата нямаше да има свидетели.

Различни съмнения относно Тьокланд и неговия непознат лабиринт ме задържаха известно време умислен на палубата, зареял поглед в чернилката на невидимия кръгозор. После умората надви, аз се настаних удобно върху копката в мъничката каюта и в същия миг дълбоко заспах.