Убийство на игрището за голф

— Хм — каза следователят замислено. — Боя се, че брадата е прекалено много.

— Искате да кажете, че са носили фалшиви бради?

— Да, мадам. Но продължавайте.

— Ниският ме държеше. Той тикна парцал в устата ми и след това върза ръцете и краката ми. Другият се навеждаше над мъжа ми. Беше взел от тоалетната ми масичка ножа за разрязване на писма — той е като камичка — и го държеше, опрян в сърцето на мъжа ми. Когато ниският ме върза здраво, отиде при другия и двамата заставиха съпруга ми да стане и да ги придружи до другата стая. Почти губех съзнание от ужас, но се вслушвах отчаяно в разговора. Те говореха твърде тихо и не можех да чуя какво казваха, но разпознах езика — особения испански, който се говори в някои части на Южна Америка. Имах чувството, че искат нещо от съпруга ми, защото накрая се разсърдиха и повишиха малко глас. Мисля, че говореше високият. „Знаеш какво искаме, нали? — каза той. — Тайната! Къде е тя?“ Не зная какво отговори съпругът ми, но мъжът каза яростно: „Лъжеш! Знаем, че ти я притежаваш. Къде са ключовете?“

След това чух да се отваря чекмедже. В тази стая имаше един сейф — там съпругът ми пазеше доста голяма сума пари в брой. Леони ми каза, че сейфът е бил претърсен и парите са били взети, но явно двамата са търсили нещо друго, което не са намерили в сейфа, защото накрая чух как високият изруга и заповяда на съпруга ми да се облече. Малко след това някакъв шум в къщата като че ли го разтревожи, защото той избута съпруга ми в спалнята само по бельо.

— Извинете — прекъсна я Поаро. — Няма ли друг изход от съседната стая?

— Не, мосю, излиза се само през спалнята. Те изблъскаха съпруга ми, като ниският вървеше пред него, а високият след него — и все още държеше камичката в ръка. Пол се опита да се отскубне и да дойде при мен. Видях измъчения му поглед. Той се обърна към похитителите си: „Трябва да й говоря“ — каза той. След това, приближавайки към леглото, ми каза: „Всичко е наред, Елоиз. Не се бой. Ще се върна, преди да се съмне.“ Но въпреки че се опитваше да говори уверено, можех да видя ужас в очите му. След това мъжете го избутаха вън от стаята, като високият му казваше: „Помни — само звук, и си мъртъв.“

— След това — продължи мадам Рено — трябва да съм припаднала. Спомням си само момента, в който Леони вече разтъркваше китките ми и ми даваше бренди.

— Мадам Рено — каза следователят, — имате ли понятие какво са търсили убийците?

— Никакво, мосю.

— Знаете ли, че съпругът ви се е боял or нещо?

— Да. Бях забелязала промяна в него.

— Преди колко време?

Госпожа Рено помисли.

— Може би преди десет дни.

— Не преди това?

— Възможно е. Аз я забелязах преди десет дни.

— Запитахте ли съпруга си каква е причината?

— Веднъж. Той ми отговори уклончиво. Независимо от това бях убедена, че страда ужасно от нещо. Обаче той явно искаше да го скрие от мен и аз се опитах да се преструвам, че нищо не забелязвам.

— Знаехте ли, че той се е обърнал към частен детектив?

— Детектив? — възкликна мадам Рено много изненадана.