Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
По времето, когато се научи да говори — на шестмесечна възраст — тя вече знаеше, че това не е хубаво нещо. Усещаше го по инстинктивния начин на бебетата в тъгата, стаена в очите на майка й, когато гледаше към дъщеря си. Дори преди Лусия да започне открито да демонстрира своя талант, майка й, Императрицата, знаеше. Скриха я от света и я затвориха в тази позлатена клетка, дълбоко в тъмното, огромно сърце на Императорската цитадела. Оттогава беше затворничка.
Котката се появи от храсталака близо до пътечката с подозрително спокойна походка. Тя я изгледа с обидна липса на уважение, след което насочи вниманието си към гонещите се нависоко катерици, наблюдавайки внимателно тези, които се озоваваха в опасна близост до земята. Миг по-късно тя вече се бе изстреляла към тях. Момиченцето усети тревогата на гризачите, почувства как припламват бързите им животински мисли… Котката се бе промъкнала в градината още преди месеци, дошла незнайно откъде, ала катеричките бяха толкова изненадани от присъствието й, като че ли я виждаха за първи път. Никога нямаше да се научат.
Животните й бяха нейните приятели, просто защото нямаше други. Е, предполагаше, че Заелис й е приятел, както и майка й, по някакъв странен начин. Но, като изключим тях, бе много самотна. Самотата беше всичко, което познаваше. Бе много доволна от собствената си компания, обаче си мечтаеше, мечтаеше си за свобода.
Майка й Анаис, Кръвна Императрица на Сарамир и владетел на страната, я посещаваше най-малко по веднъж на ден, когато не бе заета с официалните си дела. Понеже тя бе инициирала заточението й, Лусия понякога си мислеше, че я мрази; истината обаче беше, че не мразеше никого. Тя винаги прощаваше, винаги бе съпричастна. Досега не беше срещала човек, който да се окаже толкова лош, че да не успее да открие някакво хубаво качество, което да компенсира недостатъците му.
Когато каза това на Заелис, той й напомни, че не е срещала кой знае колко хора през живота си.
Майка й я беше научила да пази в тайна своя талант и се бе погрижила наставниците й да държат езика си зад зъбите за природата на детето, което обучават. Майка й само бе потвърдила онова, което тя вече знаеше — че хората ще я мразят и ще се страхуват от нея, ако знаеха каква е всъщност. Ето защо я криеха.
Императрицата беше молила стотици пъти дъщеря си за прошка, задето я държаха изолирана от света. Тя не искаше нищо повече от това Лусия да тича на воля, обаче просто беше твърде опасно. Мъката на Анаис, казваше тя, е голяма като тази на Лусия. Лусия обичаше майка си, понеже й вярваше.
Ала на хоризонта се задаваха мрачни облаци; тя ги усещаше. Напоследък сънищата й бяха белязани от някаква невиждана заплаха.
Често, докато спеше, тя се разхождаше по коридорите на Императорската цитадела, отвъд позволените за нея граници. Понякога посещаваше майка си, но майка й никога не разбираше за това. Лусия наблюдаваше как Императрицата шие, къпе се или гледа през прозорците на Цитаделата. Понякога Лусия я подслушваше как говори със съветниците си във връзка с делата на империята. В други случаи се разхождаше из стаите на слугите, докато те клюкарстваха, готвеха или се съвкупляваха. От време на време някой я виждаше и това пораждаше голяма паника, но най-често повечето хора просто гледаха през нея.
Веднъж тя попита майка си за някои неща, които бе видяла насън, и майка й изведнъж се натъжи, целуна я по челото и не каза нищо. Оттогава Лусия изобщо не говореше за това, ала си каза, че сънищата й изобщо не са обикновени и че онова, на което бе станала свидетел, беше истинско.
Благодарение на сънищата си момиченцето научи много неща за външния свят, без дори да излиза от стаята си. И въпреки всичко тя бе ограничена в периметъра на Цитаделата и не можеше да скита отвъд нея. Градът, който заобикаляше Цитаделата — Аксками — просто беше твърде далеч и тя бе неспособна да го сънува. Затворът й продължаваше да я притиска, само дето беше разширила малко границите му.
Беше минало малко повече от година, откакто бе започнала за първи път да ходи насън, и не след дълго се бе появила жената от сънищата. Само преди една нощ обаче детето внезапно бе открило, че има някакъв нов, невиждан досега непознат, който я навестяваше в тъмното. Събуди се, цялата плувнала в пот и разтреперана, а тялото й се бе сковало от страх от безименното присъствие, което я дебнеше из коридорите на кошмара, прокрадвайки се неумолимо зад гърба й.
Лусия нямаше никаква представа какво представлява то, но знаеше какво означава. Нещо лошо я бе намерило; навярно точно онова, от което майка й се опитваше да я скрие. Задаваха се промени. Момиченцето не знаеше дали да се чувства радостна или уплашена.