Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Къде отиваме?
— На по-сигурно място от това — рече жената. Тя видя разтревоженото изражение на момичето и реши да бъде малко по-конкретна. — На едно тайно място. Където има приятели и където можем да разберем какво се случи снощи.
— Знаеш повече, отколкото искаш да ми кажеш, Асара — обвини я девойката. — Защо не споделиш истината с мен?
— Объркана си — гласеше отговорът. — Била си пред Портите на Омеча преди по-малко от един изгрев, изгуби цялото си семейство и преживя повече, отколкото някой би могъл да понесе. Довери ми се — ще научиш повече по-късно.
Момичето вдигна гордо глава и впери поглед в бившата си прислужница.
— Искам да го науча сега.
Асара я изгледа. Кайку беше доста красива, независимо от скръбта, която бе оставила временен отпечатък върху лицето й. Кафявите й очи сякаш се смееха, когато бе щастлива; имаше малко носле и равни бели зъби. Светлокестенявата й коса бе вчесана напред около страните й, подстригана по модерната за момичетата от столицата прическа. Жената я познаваше от доста дълго време, за да е наясно с упорития й нрав и ината й, когато си наумеше, че иска нещо. Сега отново се сблъскваше с непреклонния й характер и изпита възхищение от девойката, която бе лъгала през цялото това време. Бе очаквала събитията от миналата нощ да я пречупят, но ето че бе сгрешила. Кайку определено имаше силен дух. Добре. Щеше да й потрябва.
Асара вдигна едната торба от обработена кожа и я подаде на момичето.
— Да тръгваме — каза, нарами другата торба и взе пушката, която бе оставила да съхне край огъня. Снощният дъжд бе намокрил отделението за барута и оръжието още не беше годно за употреба.
Насочиха се към гората. Клонките искряха от сиянието на кристалчетата звездопад, които се сипеха покрай тях, покривайки земята с блещукащ килим, преди да се разтопят. Кайку усети как очите й се навлажняват, но успя да задържи сълзите си. Гореше от желание да разбере, да узнае какво се бе случило. Всички от семейството й бяха мъртви и тя имаше чувството, че се намира в някакъв зловещ кошмар. Сега обаче трябваше да бъде силна. Тя изтика болката в един от ъглите на съзнанието си и я задържа там. Това беше единственият начин да продължи — в противен случай щеше да полудее от мъка.
— От дълго време ви наблюдавахме — най-накрая проговори Асара. — Теб и семейството ти. Отчасти защото знаехме, че баща ти симпатизираше на каузата ни и можеше да се присъедини към нас впоследствие. Той имаше някои ценни връзки в императорския двор. Ала най-вече заради теб, Кайку. Заради твоето състояние.
— Моето състояние? Че какво ми има на мен?
— Трябва да призная, че хранех доста съмнения, когато ме изпратиха при теб — въздъхна бившата й прислужница. — Но дори и аз забелязах знаците.
Момичето напрегна мозъка си, но съзнанието й беше размътено, а обяснението на Асара пораждаше повече въпроси, отколкото отговори. Затова тя попита направо:
— Какво се случи миналата нощ?
— Баща ти — каза Асара. — Навярно си спомняш как се чувстваше, когато се върна от последното си далечно пътешествие.
— Да, каза, че се бил разболял… — започна девойката, след което изведнъж спря. Болестта, която си бе измислил, беше само извинение. Тя много добре си спомняше как изглеждаше баща й. Блед и изнурен, тих и вял; ала в излъчването му се прокрадваше и друго — като че ли нещо го тормозеше, а държанието му бе малко отнесено. Баба й бе изглеждала по същия начин след смъртта на дядо й преди седем години. Някакво слисано неверие, отказ да се възприеме действителността, каквото беше чувала, че сполетява често войниците, които са слушали твърде дълго грохота на оръдията на бойното поле.
— Да — съгласи се тя. — Нещо се беше случило, нещо, за което той не искаше да говори. Знаеш ли какво е било то?
— А ти?
Момичето поклати глава. Изминаха мълчаливо още няколко стъпки. Гората ги бе обгърнала от всички страни и те се движеха на зиг-заг, покрай гъстите дървета, стъпвайки върху корените и камъните, подаващи се от неравната земя. Слънцето припичаше отгоре и лениво затопляше влажната почва, изпълвайки света със самодоволство. Всеки друг ден Кайку би потънала в блажено спокойствие, защото винаги бе изпитвала почти детинско благоговение към природата, но красотата на обстановката вече не можеше да трогне душата й.
— Наблюдавах го през последните няколко седмици — продължи Асара — и не успях да науча нищо повече. Навярно беше пресякъл пътя на някой влиятелен човек и се бе сдобил с могъщ враг… Кой знае? Обаче не се съмнявам, че именно той бе причината за снощните събития.