Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Какво искаш да вземеш? — попита момичето. Изражението и тонът й не намекваха по никакъв начин за злонамереността, която птиците излъчваха.
Крадецът преглътна. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за гарваните. Птиците я закриляха. И той знаеше, знаеше със страховита увереност, че щяха да го разкъсат на кървави парцали, стига само момичето да си помислеше това.
Опита се да каже нещо, но без успех. Преглътна и пробва отново.
— Ки… кичур от косата ви, милейди. Нищо повече. — Той погледна към кинжала, който продължаваше да държи в ръката си, и осъзна, че нетърпението му да получи наградата си и да избяга бе замъглило разсъдъка му. Не трябваше да изважда ножа.
Лусия запристъпя бавно към него, а гарваните се отдръпваха, правейки й път. Пърлок се вторачи в нея със суеверен страх, страх от това чудовищно дете. Каква всъщност беше тя?
И все пак онова, което зърна в бледосините й очи, беше всичко друго, но не и чудовищно. Тя знаеше, че той не бе убиец. Тя не му мислеше злото; изпитваше съчувствие към него, а не омраза. А под това състрадание се усещаше някаква тъга, примиряването с нещо неизбежно, което той не бе в състояние да разбере.
Тя внимателно взе кинжала от ръката му и отряза един кичур от разрошените си руси коси. После го сложи в дланта му.
— Върни се при своите господари — рече тихо, а гарваните на раменете й се размърдаха. — Започни онова, което трябва да бъде започнато.
Разтрепераният Пърлок си пое дълбоко дъх и наведе глава, продължавайки да стои на колене.
— Благодаря ви — прошепна той смутен. След което изчезна, изгубвайки се сред дърветата, а Лусия се загледа след него, чудейки се какво ли щеше да излезе от онова, което току-що бе сторила.
Четвърта глава
Откриха Кайку четири дни след убийството на близките й. Този, който я намери, беше млад последовател на култа към богинята на земята Еню, и се връщаше обратно в храма след неуспешни опити за медитация. Наричаше се Тейн Ту Джерибос.
За малко да не я забележи, докато минаваше покрай нея — тя лежеше под едно дебело дърво киджи, покрита с нападали листа. Умът му се рееше другаде — в това, предполагаше той, се коренеше целият проблем. Жреците го бяха научили на теория как да се настройва в съзвучие с природата, как да се изпразни от всичко, за да може да долови бавното туптене на сърцето на гората. Да, на теория всичко беше идеално, ала да реализира това на практика се бе оказало абсолютно невъзможно.
„Не можеш да почувстваш присъствието на Еню и дъщерите й, докато спокойствието не се възцари вътре в теб.“ Това бе вбесяващата го мантра, която Учителят Олек му повтаряше всеки път, когато започваше да се вълнува. Колко спокоен трябваше да бъде? Отпускаше се максимално, освобождавайки съзнанието си от всичко хаотично, но никога не беше достатъчно. Обстоятелството, че бе страхотен във всички други дисциплини и учителите му бяха много доволни от него, още повече го изнервяше. Това бе единственият предмет, който го затрудняваше, и той по никакъв начин не можеше да разбере защо.
Такива мрачни мисли се въртяха в главата му, когато зърна тялото, заровено под листата. Гледката го накара да подскочи — първата му реакция беше да посегне към пушката, висяща на гърба му. Тогава осъзна какво беше това — млада жена, лежаща неподвижно. Той внимателно се приближи. Въпреки че не виждаше никаква заплаха от нейна страна, бе прекарал достатъчно време в горите на Сарамир и прекрасно знаеше, че всяко нещо трябваше да се счита за опасно, докато не се докажеше обратното. Духовете приемаха най-различни форми, а не всички от тях бяха дружелюбни. Всъщност даже изглеждаше, че те стават все по-враждебни с отминаването на сезоните, а като че ли и животните бяха станали по-диви от преди.
Тейн протегна ръка и побутна леко момичето по рамото, готов да се отдръпне веднага назад, ако тя помръднеше. Когато не последва никаква реакция, я бутна отново, този път по-силно. Сега тя се размърда, издавайки тих стон.
— Чуваш ли ме? — попита, но девойката не отговори. Той разтърси рамото й и тогава очите й се отвориха — трескави, изплашени. Тя гледаше към него, но едва ли го виждаше. Въздъхна тежко, после промърмори нещо неразбираемо, завъртя се на другата страна и отново заспа.
Младежът се огледа наоколо, ала не можа да види нищо в сгъстяващия се полумрак, което да му подскаже нещичко за нея. Той отметна косата от челото й и положи длан върху него. Кожата й пламтеше. Очите й се въртяха неспокойно под клепачите й.
Ръката му се плъзна по листата, които я бяха покрили, и взе едно, за да го разгледа. Беше паднало съвсем скоро. Всъщност всички листа се бяха отронили скоро. Бяха паднали върху нея преди не повече от половин ден. Той се усмихна. Никой дървесен дух не би приютил зло същество по този начин. Младежът се изправи и се поклони.