Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Очите й се спряха на бялата фигура, сгърчена наблизо. Вцепенена от ужас, Кайку се заклатушка към нея, затъквайки машинално маската в колана на панталоните си.
Това беше Асара. Тялото й лежеше в долчинката, където бе запратено от експлозията. Очевидно ударната вълна я беше поразила, защото робата й бе изпепелена, а косата й бе изгоряла и още пушеше. Ръцете и лицето й бяха ужасно обгорени. Жената лежеше отпуснато и неподвижно.
Момичето започна да трепери неудържимо. Тя отстъпи няколко крачки назад, сълзите замъгляваха очите й, а пръстите й се впиваха в кожата на лицето й, сякаш можеха да я смъкнат и да намерят предишната Кайку отдолу. Онази Кайку, която съществуваше само до вчера, преди хаосът и безумието да я впримчат в хватката си. Преди да е изгубила семейството си. Преди да е убила прислужницата си.
Тя избухна в задушаващи ридания, поклащайки неудържимо глава, като че ли се опитваше да отрече реалността на онова, което току-що бе видяла. Ала истината се стовари отгоре й с цялата си тежест, а доказателствата за стореното от самата нея се взираха обвинително в очите й. Паниката я обгърна и момичето побягна навътре в гората.
Асара продължи да лежи на същото място, сред стелещия се дим и превърналата се в пустош гора, а реещите се кристалчета звездопад се сипеха тихо върху нея, проблясвайки за миг, преди да умрат.
Трета глава
Градините на покрива на Императорската цитадела навярно изглеждаха безкрайни на едно дете — огромен многоетажен лабиринт от каменни пътеки и сенчести беседки, изпъстрен с тайни местенца и вълшебни скривалища. Престолонаследничката Лусия ту Еринима, която навярно някой ден щеше да стане следващата Императрица на Сарамир, знаеше по-добре. Тя беше обходила всичките му кътчета и бе открила с течение на времето, че мястото бе колкото рай, толкова и затвор, чийто стени се смаляваха с всеки изминал ден.
Момиченцето се шляеше бавно по покритата с грапави камъни пътечка, докосвайки с пръсти решетката от лявата си страна, по която се увиваха стъблата на лозите. Някъде наблизо се чуваше шумоленето на котка, преследваща катериците около стволовете на дърветата. В тази градина бяха събрани най-красивите и редки растения и цветя от целия познат свят, внимателно аранжирани около множество покрити пейки, статуи и изключителни скулптурни произведения. Нежният бриз разнасяше най-различни екзотични аромати, птици подскачаха насам-натам, а гушките им вибрираха, докато си чуруликаха една на друга. В далечината четирите кули на Цитаделата се издигаха нагоре, изглеждащи бели заради маранята; и колкото по-близо се намираше човек до купола на големия храм, увенчаващ центъра на покрива на Цитаделата, толкова по-добре можеше да разгледа стройните редици на камаковите и чапаповите дървета. Денят беше горещ и изпълнен с аромати — обещание, че лятото съвсем скоро щеше да настъпи. Слънцето висеше високо в небето — единственото око на Нуку, яркият бог, чийто поглед осветяваше целия свят. Момичето се наслаждаваше на приятната топлина, разливаща се по кожата му, докато наблюдаваше как катеричките скачат от дърво на дърво и се гонят, описвайки невероятни спирали около клоните.
Сред жителите на Сарамир преобладаваше смуглата кожа и тъмните коси, ето защо белотата на Лусия изпъкваше рязко на техния фон. Най-вече това се отнасяше за косата й, понеже истинският рус цвят беше голяма рядкост сред сарамирците. Овалното й лице бе обрамчено от светложълти кичури, които се спускаха като водопад по раменете и гърба. Тя носеше светлозелена рокля и семпли бижута; наставниците й я бяха научили да се стреми да бъде винаги елегантна, без значение дали някой ще я види, или не. Както винаги, тя ги слушаше с леко отнесено и замечтано изражение, и те се оттегляха вбесени. Момиченцето обаче правеше онова, което се изискваше от нея — просто понякога изражението й биваше погрешно изтълкувано като невнимание, ала не беше така.
Понякога завиждаше на учителите си. Те имаха невероятната способност да се концентрират само върху едно нещо, игнорирайки всички останали. Е, не беше особено приятно, че не бяха в състояние да разберат нейното положение така, както тя разбираше тяхното; ала поне Заелис знаеше защо вниманието й рядко бе фокусирано изключително върху едно нещо. Та тя имаше да мисли много повече от онези, които притежаваха само пет сетива.