Светлината, която не виждаме

Каквото намери — прибира: медна тел, винтове, някаква изкривена отвертка. Успява да омагьоса жената на аптекаря и тя му подарява една счупена слушалка; прибира бобината от някакъв изхвърлен звънец, запоява й съпротивление и прави високоговорител. За един месец преработва приемника изцяло, като му добавя нови части и го свързва с източник на захранване.

Всяка вечер сваля радиото на долния етаж и фрау Елена позволява на питомците си да послушат един час. Слушат новини, концерти, опери, патриотични хорове, фолклорни предавания… десетина деца, насядали в полукръг, и фрау Елена, на ръст почти колкото останалите.

„Живеем в славно време“, казва радиото. „Няма да се оплакваме. Ще стъпим здраво на земята и никой враг няма да ни помръдне от мястото ни.“ По-големите момичета харесват музикалните конкурси, радиогимнастиката, една рубрика, наречена „Съвети за влюбени“, на която по-малките деца пищят и се кикотят. Момчетата предпочитат пиеси, информационни бюлетини, бойни маршове. Юта обича джаз. Вернер обича всичко. Цигулки, валдхорни, барабани, речи — думи, леещи се пред някой микрофон далеч от него, но по същото време — магията го държи здраво в плена си.

„Трябва ли, пита радиото, да се учудваме, че смелостта, увереността и оптимизмът все повече завладяват немския народ? Не е ли това пламъкът на една нова вяра, която се ражда от желанието да отдадеш живота си за родината?“

И наистина Вернер вижда, че с всяка изминала седмица нещо се подобрява. Добивът в мините се увеличава; безработицата намалява. В неделното им меню се появява месо. Агнешко, свинско, кренвирши — лукс, непознат допреди една година. Фрау Елена купува нов диван, тапициран с оранжево рипсено кадифе, и газова печка с котлони във форма на черни пръстени; от Консисторията в Берлин пристигат три нови библии; до задния вход доставят котле за пералнята. Вернер получава нов панталон; Юта вече си има обувки. Телефонни апарати звънят из къщите наоколо.

Един следобед, на връщане от училище, Вернер спира до бакалията и долепва носа си до витрината: петдесетина няколкосантиметрови щурмоваци са подредени в строй, всеки миниатюрен войник е с кафява риза и малка червена лента… някои с флейти, други с барабани… група офицери яздят лъскави черни жребци. Над тях, окачен на тел, хипнотизиращо кръжи ламаринен хидроплан с дървени поплавъци и въртяща се от пружинен механизъм перка — вълшебна картина, която прехласва зрителя. Вернер дълго я съзерцава през стъклото, опитвайки се да разбере как работи.

Свечерява се, есен е, 1936 година, Вернер сваля радиото на долния етаж, слага го на бюфета и децата зашумоляват в очакване. Приемникът жужи, докато загрява. Вернер гледа отстрани с ръце в джобовете. Детски хор запява от високоговорителя: „Да работим, да се трудим, в ранно утро да се будим…“ Следва пропагандна радиопиеса за нашественици, промъкнали се нощем в едно мирно село.

Дванайсетте деца слушат прехласнати. Нашествениците от пиесата са гърбавоноси собственици на универсални магазини, уродливи бижутери и непочтени банкери; продават блестящи дрънкулки и оставят честните селски стопани без работа. После се сговарят да убиват спящи немски деца в креватчетата им. Но един скромен и бдителен съсед разгадава плановете им. Вика полиция: снажни мъже с топъл глас и приятелско излъчване. Къртят врати, гонят нашествениците. Свири патриотична музика. И отново се възцарява пълно щастие.