Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Следобедите я взима със себе си, докато обикаля музея. Смазва ключалки, поправя шкафове, лъска шилдове. Двамата крачат през проходи и галерии. Тесни коридори разцъфват в огромни библиотеки; стъклени врати — в оранжерии с дъх на хумус, влажни вестници и лобелия. Дърводелски работилници, ателиета на препаратори, километри полици и чекмеджета с експонати — музеи в музея.
Понякога таткото оставя Мари-Лор в лабораторията на д-р Жефар, изследовател на мекотели, възрастен мъж с брада, дъхаща постоянно на влажна вълна. Д-р Жефар спира работа, отваря бутилка „Малбек“ и с хриплив глас подема разкази за далечни рифове, спомени от младите му години: Сейшели, Белиз, Занзибар. Вика й „Лорче“; всеки ден в три следобед си хапва патешко; а умът му е неизчерпаем каталог на латински таксономични наименования.
Задната стена в лабораторията на д-р Жефар е заета от шкафове с повече чекмеджета, отколкото тя може да преброи; той й позволява да ги отваря едно след друго и да опипва черупки — на раци пустинници, морски охлюви от Тайланд, раковини от Полинезия… — музеят притежава над десет хиляди образеца, повече от половината познати видове на света, и Мари-Лор има възможност да ги пипне всичките. „Тази черупка, Лорче, е от лилав морски охлюв, сляпо животно, което прекарва целия си живот на повърхността. Пуснеш ли го, бръмчи из водата и прави пяна; после слепва мехурчетата посредством слуз и си прави сал. С него плава, хранейки се с каквото срещне: дребни безгръбначни животни. Но… стане ли тъй, че да се повреди салът — край; охлювчето потъва и загива…“
Черупката на каринариите е едновременно лека и тежка, твърда и мека, гладка и грапава. Венериният гребен, който д-р Жефар държи на бюрото си, може да й отнеме половин час — кухите бодли, назъбените извивки, дълбокото му отверстие; цяла гора от шипове, пещери и текстури; цяло царство. Ръцете й се движат непрекъснато, проучвайки, пипайки, пробвайки. Гръдните пера на препарираното синигерче са меки като памук, човката му — остра като игла. Прашецът по тичинките на лалето не е точно прах, а мънички мазни топчици. Тя разбира, че да докоснеш нещо — кората на чинара в парка, забодения с карфица бръмбар рогач в отдела по ентомология, лъскавата като стъкло вътрешност на раковината от лабораторията на д-р Жефар — значи да го обикнеш. Вечер у дома татко й прибира обувките на едно и също място, окачва палтата на едни и същи куки. До кухненската маса се стига през шест залепени на равни разстояния грапави ивици; корда, опъната от баща й, води от кухнята до тоалетната.
Слага й да вечеря в кръгла чиния и й описва кое къде е според стрелките на часовника. „Картофи — на шест часа!“ „Гъби — на три.“ После пали цигара и отива да майстори миниатюрите си на малка работна маса в ъгъла на кухнята. Прави макет на квартала — къщите с високи прозорци, улуците, перачницата и фурната, и мъничкия площад в края на улицата, с четирите му пейки и десетте дървета.
Когато нощите са топли, Мари-Лор отваря прозореца на спалнята си и слуша как вечерта се спуска над комини, балкони и фронтони, лениво и кротко… докато истинският квартал и този от макета се слеят в съзнанието й.
Във вторник музеят е затворен. Мари-Лор и баща й си отспиват; пият кафе, сладко като шербет, ходят на разходка до Пантеона, цветния пазар или край Сена; от време на време се отбиват в някоя книжарница. Той й подава я речник, я албум, я някое илюстровано списание. „Колко страници, драга моя?“
Тя прокарва нокът по ръбчетата на листовете.
„Петдесет и две!“ „Седемстотин и пет!“ „Сто трийсет и девет?“
Той отмята косата й, вдига я във въздуха и й казва: „Страшна си!“ Както и че няма да я остави никога; ама никога!
Радио
Вернер е осемгодишен и тършува из боклука зад навеса, когато открива нещо подобно на голяма макара. Представлява увит с тел цилиндър между два диска от чамово дърво. Отстрани стърчат три разнищени електрически проводника. В края на единия виси малка слушалка. Юта, на шест години, с кръгло лице и безформено кълбо бяла коса, се присламчва до брат си.
— Какво е това?
— Мисля — казва Вернер с чувството, че е бил обсипан с манна небесна, — че сме попаднали на радио.
Виждал е радиоапарати само бегло: като мебел зад завесите в къщата на един чиновник; като малка кутия в миньорското общежитие; и един в църковната трапезария. Но не ги е докосвал никога.
Двамата с Юта примъкват устройството до „Виктория“ № 3 и дълго му се любуват под светлината на лампата. Почистват го, разплитат омотаните жици, измиват калта от слушалката.
Радиото не работи. Идват и други деца, надничат, дивят се… докато им омръзне и кажат: „Вятър работа!“ Вернер занася апарата в свърталището си на тавана и го изследва с часове. Сваля всичко, което може да се свали, пръска частите по пода и внимателно ги разглежда една по една.