Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Губи се. Секретарки или ботаници, а веднъж и заместник-директорът, я връщат до ключарната. Любопитна е; иска да знае разликата между водорасли и лишеи, Diplodon charruanus и Diplodon delodontus. Прочути мъже я водят за лакътя, като я ескортират през градините или я превеждат по стълбищата. „И аз имам дъщеря“, казват някои. Или: „Намерих я при колибрите.“
„Моля ви да ни извините“, казва баща й. Пали цигара; нервно прехвърля ключовете из джобовете си. „И… какво да те правя сега?“
На деветия си рожден ден се събужда и намира два подаръка. Първият е дървена кутия, по която не напипва отвор. Върти я насам-натам. Трябва й малко време, за да съобрази, че едната й страна е пружинираща; натиска я и кутията се отваря. Вътре я чака кубче вкусничък камамбер и тя го излапва на секундата.
— Май и тоя път не те затрудних особено — казва баща й, смеейки се. Вторият подарък е тежък, увит в хартия и вързан с връв. Оказва се обемиста, подвързана със спирала книга. С брайлово писмо.
— Казаха, че била за момчета. Или щури момичета. — Тя го чува да се усмихва.
Прокарва върховете на пръстите си по грапавата заглавна страница. „Пътешествие около… света… за… осемдесет… дни“.
— Боже, папà, не е ли скъпа?
— То си е моя работа.
По-късно сутринта Мари-Лор пропълзява под плота на ключарната, ляга по корем и подрежда пръстите си в редичка върху страницата. Езикът е малко старомоден и точките са по-нагъсто, отколкото е свикнала. Но след седмица четенето потръгва. Намира лентичката, разгръща на отбелязаната страница и музеят потъва някъде.
Загадъчният г-н Фог живее като машина. Жан Паспарту става негов покорен слуга. Когато след два месеца стига до последния ред на романа, тя се връща на първата страница и започва отначало. Нощем танцува с пръсти из макета на баща си: кулата на камбанарията, витрините. Представя си как героите на Жул Верн се разхождат по улиците, бъбрейки из магазините; едносантиметровият пекар хвърля и вади големи колкото точици самуни във фурната; трима миниатюрни крадци кроят планове, докато карат бавно край бижутерския магазин; малки мъркащи автомобили се тълпят по улица „Мирбел“, поклащайки чистачките си. Зад един прозорец на четвъртия етаж на улица „Патриарк“ едно мъничко копие на баща й седи пред миниатюрния си тезгях в миниатюрния им апартамент, точно както прави в действителност, съсредоточен върху някое микроскопично парче дърво; в другия край на стаята едно мъничко момиче, кльощаво, с пъргав ум, държи в скута си отворена книга; а в гърдите й пулсира нещо огромно… нещо пълно с копнеж… нещо дръзко.
Професорът
— Само ако се закълнеш — казва Юта. — Кълнеш ли се?
Сред ръждясалите варели, спукани вътрешни гуми и тинята, из която се гърчат червеи, е намерила малко жица. Очите й са като понички.
Вернер поглежда с досада и казва:
— Кълна се.
Носят жицата у дома и я опъват между няколко дупки от гвоздеи по корниза на капандурата. После я свързват с радиото. И няма и миг — на къси вълни чуват някой, който говори на непознат език, пълен с много съгласни букви.
— Руски ли е това?
Вернер мисли, че е унгарски.
Юта е ококорила очи в душната тъмна стаичка.
— Много ли е далеч Унгария?
— На хиляда километра.
Юта зяпва.
Оказва се, че гласовете долитат до Цолферайн чак от края на континента; през облаците, въглищния прах и покрива. Въздухът просто гъмжи от тях. Юта записва в кои точки на бобината се намират намерените предаватели, като внимава да ги изпише правилно: Верона — 65, Дрезден — 88, Лондон — 100. Рим… Париж… Лион… Късовълновият обхват в полунощ: територия на скитници и мечтатели, луди и дърдорковци.
След молитвата, като угасят лампите, Юта тайничко се промъква до капандурата на брат си, но вместо да рисуват, лежат и с часове слушат радио — в полунощ… един… два часа… Слушат новини на английски, без да разбират нищо; слушат как в Берлин някаква жена си придава важност, разяснявайки правилата за светски приеми.
Една нощ Вернер и Юта улавят пращяща станция, по която някакъв млад човек говори на лек и красив френски за светлината. „Мозъкът, мили деца, знаете, е заключен сред пълен мрак“, казва гласът. „Плава в прозрачна течност във вътрешността на черепа. Но изгражда въображаем свят, пълен със светлина. Мир, който прелива от цветове и движения. Как става така, че един орган, който живее без искрица светлина, изгражда за нас свят, изпълнен със сияние?“