Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Три седмици след намирането на апарата, в един позлатен от слънце следобед, в който всички деца на Цолферайн са навън, той забелязва, че най-дългият проводник, тънка жичка, навита стотици пъти около цилиндъра, е леко прекъсната на няколко места. Бавно и старателно развива бобината, слиза с целия куп оплетена тел в салона, вика Юта да му помогне и двамата грижливо снаждат парчетата. После повторно навива жичката.
— Дай да го пробваме — казва той, слага слушалката до ухото си и прокарва това, което предполага, че е игла за настройване, напред-назад по бобината.
Чува пукане на статично електричество. След това някъде от дълбините на слушалката се излива поток от съскащи звукове. Сърцето на Вернер забива лудо, ехото от гласа отеква в главата му.
Звукът изчезва така бързо, както се появява. Той премества с няколко милиметра иглата. Още пукане. Пак няколко милиметра. Нищо.
В кухнята фрау Елена меси хляб. Момчета крещят на пътя. Вернер шари с иглата по бобината.
Пукане и пак пукане.
Тъкмо да подаде слушалката на сестра си, когато — ясно и чисто, някъде към средата на намотката — чува звука на лък, който със замах се плъзга по струните на цигулка. Той задържа иглата. Втора цигулка се присъединява към първата. Юта се доближава и го гледа ококорена.
Пиано, дървени духови… Струнните препускат, духовите пърхат след тях. Включват се и други инструменти. Флейти? Арфи? Мелодията се лее, извива се…
— Вернер? — прошепва Юта.
Той примигва, за да преглътне сълзите си. Салонът е такъв, какъвто е бил винаги: две детски креватчета под две разпятия, облачета от прах в отворената вратичка на печката, слоеве боя, излющени от цокъла. Шит гоблен с изглед от заснеженото елзаско село на фрау Елена над мивката. И — музика! Сякаш някакъв микроскопичен оркестър се е събудил в главата му.
Цялата стая се завърта бавно.
— Дай и аз, дай и аз… — казва сестра му и той долепя слушалката до ухото й.
— Музика! — казва тя.
Той се мъчи да задържи иглата неподвижна на мястото й. Сигналът е съвсем слаб, а слушалката — на метър и половина разстояние, тъй че не чува нищо. Но вижда сестра си, мигаща със застинало от възторг лице, фрау Елена, втренчена в него, с вдигнати набрашнени ръце в кухнята, две по-големи момчета, дотичали отвън, надушвайки, че се случва нещо, и малкото радио с четири клеми и разскачена антена на пода сред тях като божие откровение.
Пътят до вкъщи
Мари-Лор обикновено успява да разгадае дървените ребуси, които баща й майстори за рождените й дни. Често са оформени като къщи и имат някакъв скрит механизъм. Отварянето им изисква да се изпълни хитро замислена поредица от действия: да напипаш с нокът някоя снадка, да дръпнеш капачето надясно, да свалиш една лайстна, да извадиш скритото в лайстната ключе, да отключиш покрива и да откриеш някоя и друга гривна вътре.
За седмия й рожден ден в средата на кухненската маса, там, където трябва да е захарницата, стои мъничка дървена хижа. Тя отваря замаскираното в основата й чекмедже, намира скривалището под него, изважда едно дървено ключе и го мушка в комина. Вътре я чака блокче швейцарски шоколад.
— Четири минути — казва засмян баща й. — Следващата година трябва да се помъча повече.
За разлика от тези главоблъсканици дървеният модел на квартала не й говори много. Не е като истинския свят. Миниатюрното кръстовище на улица „Мирбел“ и улица „Монж“ например, само на една пресечка от апартамента им, изобщо не прилича на истинското. Истинското е като амфитеатър от шум и миризми: есен мирише на коли и рициново масло, на хляб от пекарната, на камфор от аптеката на Авон, на делфинии, ароматен грах и рози от цветарницата. Зимата се разнася ухание на печени кестени, в летните вечери кръстовището става лениво и унесено, изпълнено със сънени разговори и стърженето на тежки железни столове.
Докато това от модела на баща й мирише само на изсъхнало лепило и стърготини. Улиците му са празни, паважите — застинали; за пръстчетата й то е само миниатюрно и бледо копие. Той я кара да го обхожда с длан, да разпознава различни къщи, ъглите на улиците. В един студен декемврийски вторник, повече от година, след като е загубила зрението си, баща й я извежда на разходка по улица „Кювие“, до началото на Ботаническата градина.
— Ето, ma chérie: пътя, по който вървим всяка сутрин. Кедровата алея и хоп! — вече си пред Голямата зала.