Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Най-ранните години на Вернер са най-оскъдните. Мъже, които се бият за работни места пред заводските порти в Цолферайн, яйца, по два милиона райхсмарки бройката, и ревматизъм, който дебне като вълк пред детското заведение. Няма масло, няма месо. Плодовете са само спомен. През някои от вечерите в най-тежките месеци възпитателката в дома няма какво друго да предложни на питомците си освен питки от синапено брашно и вода.
Но седемгодишният Вернер се крепи на повърхността. Дребничък е, ушите му стърчат и има ясен, приятен глас; бялата му коса кара хората да се поспират от учудване. Снежно-млечно-тебеширена; цвят „безцветна“. Всяка сутрин връзва обувките си, набутва вестници под палтото, за да му топлят, и хуква. Лови снежинки, попови лъжички, зимуващи жаби; хитро измолва стар хляб от фурните; носи прясно мляко за бебетата. И майстори разни неща: хартиени кутии, прости двуплощници, лодки играчки с мърдащи се гребла.
През ден стряска възпитателката с въпроси, на които тя няма отговор: „Фрау Елена, защо хълцаме?“
Или: „Щом луната е голяма, защо ни изглежда малка?“
Или. „Фрау Елена, пчелите знаят ли, че ще умрат, след като ужилят някого?“
Фрау Елена е монахиня протестантка от Елзас и е повече майка за децата, отколкото възпитателка. Пее им френски народни песни с писклив фалцет, пийва си шери и често заспива права. От време на време позволява на питомците си да стоят до късно, докато им разказва на френски истории от детството си: уютната прегръдка на планините, два метра сняг по покривите, глашатаи, поточета, от които се вдига студена пара, заскрежени лозя… Свят като коледна приказка.
„Фрау Елена, глухите чуват ли пулса си?“
„Защо лепилото не полепва по вътрешността на шишенцето?“
Тя се засмива, роши косата на Вернер и му прошепва тихичко: „Хората ще ти казват: малък си… никой не си… и не трябва да искаш много. Но аз вярвам в теб. Знам, че от теб ще излезе нещо!“
После го потупва и го отпраща към малката му койка на тавана, сгушена под стъклото на капандурата.
Понякога двамата с Юта рисуват. Сестра му се примъква в леглото, лежат по корем и си предават един на друг молива. Юта, макар и две години по-малка, е по-надарена. Умира си да рисува Париж, град, който е видяла само веднъж на снимка върху гърба на едно от любовните романчета на фрау Елена: мансарди, сиви многоетажни сгради, желязната плетеница на някаква далечна кула. Рисува виещи се нагоре небостъргачи, сложни мостове, тълпи от човешки фигури край реката.
Друг път, в часовете след уроците, Вернер разхожда сестричката си из мината, теглейки я в количка, която е сглобил от метални отпадъци. Двамата трополят по дългите чакълести пътища, край миньорските къщички, край огньовете, запалени във варели, край уволнените миньори, клечащи по цял ден върху преобърнати сандъци, неподвижни като статуи. Едно от колелата постоянно се вади, но Вернер се навежда и търпеливо притяга болтовете му. Край тях работниците от втора смяна влачат крака към забоите, а тия от първа — към домовете си: прегърбени, гладни, с посинели носове, лицата им са като черни черепи под каските. „Здрасти!“, подвиква Вернер, „Приятен ден!“, но миньорите обикновено го подминават, без да му отговорят, сигурно и без да го забележат, очите им са в калта, стопанският колапс на Германия е надвиснал над тях като мрачните силуети на фабриките.
Вернер и Юта странстват през лъскави купчини от черен прах, катерят се по планини от ръждясали машинарии. Късат къпини от трънаците и глухарчета от поляните. Понякога успяват да намерят картофени обелки или листа от моркови в кофите за боклук; друг път търсят хартия за рисуване или празни туби от паста за зъби, от които може да се изстиска по някой последен грам, да се изсуши и да се използва за тебешир. Понякога стигат чак до входа на Девета шахта — най-голямата, вряща и кипяща от шум, светеща като дежурно пламъче в газова фурна, с пететажния въглищен елеватор над нея, с люлеещи се телени въжета, гърмящи чукове, крещящи мъже, с намачкания вълнист пейзаж на въглищното поле, дотам, докъдето погледът стига… гледат вагонетките с въглища, извиращи от земята, миньорите, изсипващи се от халетата, с кутиите си за храна, за да потънат в пастта на подемниците като насекоми в капан със светлина.
— Тук, долу — прошепва Вернер на сестричката си, — загина татко.
Свечерява се, Вернер хваща въженцето на количката с малката Юта и двамата безмълвно поемат през скупчените къщурки на Цолферайн; две белокоси дечица насред бездна от сажди, помъкнали жалките си съкровища към улица „Виктория“ № 3, където фрау Елена, загледана в чугунената печка, с уморен глас пее френска приспивна песничка на едно проклето бебе, което пищи в ръцете й, докато друго дърпа връзките на престилката й.