Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Светлина
Всеки вторник е неуспех. Маршрутът от шест пресечки завършва с плач и винаги в погрешно направление. Но през зимата Мари-Лор, вече осемгодишна, за своя изненада започва да се справя. Шари с пръсти из малкия дървен град в кухнята, брои микроскопичните пейки, дървета, врати, стълбове. Всеки ден открива по някоя нова подробност — всяка канализационна шахта, пейка и пожарен хидрант от модела си има реално съответствие.
Води баща си все по-близо до дома. Четири пресечки… три… две. Докато в един снежен вторник през март, когато я завежда на поредното непознато място, съвсем близо до Сена, завърта я три пъти и й казва, „Хайде!“, тя разбира, че за първи път, откакто са започнали да се упражняват, страхът вече не я стиска за гърлото.
Кляка на тротоара.
Леко металният дъх на снега наоколо. „Успокой се. Ослушай се.“
Из улиците шляпат коли, разтопен сняг ромоли в канавките; чува как снежинките звънтят и съскат в короните на дърветата. Усеща дъха на кедрите из Ботаническата градина, на половин километър разстояние. Под тротоара фучи метро: значи се намират на кей „Сен Бернар“. Няма сгради и се чува потракване на клони: тясната паркова ивица зад Галерията по палеонтология. Трябва, съобразява тя, да е на ъгъла между улица „Кювие“ и кея.
Шест пресечки, четирийсет сгради, десет микроскопични дървета върху един площад. Тази улица пресича онази, тя пък еди-коя си, тя пък другата. Сантиметър по сантиметър. Баща й подрънква с ключовете в джоба си. Пред нея се мержелеят високите и богати сгради от двете страни на парка, отразяващи звуците.
— Наляво — отсича тя.
Тръгват по улица „Кювие“. Тройка патици, упътили се към Сена, лети към тях, пляскайки ритмично с криле, и докато птиците профучават над главите им, тя си представя светлината, разливаща се по всяко отделно перо на крилете им.
Наляво по улица „Жофроа Сен-Илер“. Надясно по улица „Добентон“. Три канализационни решетки… четири… пет. Скоро отляво трябва да се появи ажурната ограда на Ботаническата градина, която с тънките си метални прътове прилича на голяма клетка за птици.
Срещу нея са пекарната, месарницата, деликатесният магазин.
— Може ли да се пресече, папà?
— Може.
Дясно. После направо. Вече са на тяхната улица, сигурна е. На крачка зад нея баща й вдига глава и се усмихва благодарно към небето. Мари-Лор знае това — въпреки че е с гръб към него, въпреки че баща й не казва нищо, въпреки че е сляпа: гъстата коса на татко й е мокра от снега и стърчи във всички възможни посоки, шалът му е преметнат косо през раменете му, а лицето му грее от щастие насред снежинките.
Стигнали са до средата на улица „Патриарк“. Пред кооперацията им са. Мари-Лор напипва ствола на кестена, който расте под прозореца й на третия етаж, кората му посреща пръстите й.
Стар приятел.
В следващия миг дланите на баща й са под мишниците й, вдига я във въздуха, Мари-Лор разцъфва в усмивка, а той се разсмива с такъв чист и заразителен смях, че тя ще го помни през целия си живот; баща и дъщеря се въртят в кръг на тротоара пред кооперацията, смеейки се от душа, докато белият сняг се сипе над тях през клоните на дърветата.
Знамето е пред нас
В Цолферайн през пролетта, в която Вернер навършва десетата си година, двете най-големи момчета в Дома за деца — тринайсетгодишният Ханс Шилцер и четиринайсетгодишният Хериберт Помсел — мятат на гръб раници и с маршова стъпка се отправят към планините. Връщат се като членове на „Хитлерюгенд“.
Донасят прашки и копия и се упражняват в устройване на засади зад преспите. Включват се във войнствената банда от миньорски синове, които седят на площада, с навити ръкави и къси панталони, прилепнали по бедрата им.
— Добър вечер! Или „Хайл Хитлер!“, ако предпочитате — подвикват те на минувачите.
Стрижат се един друг с еднакви прически, боричкат се и важно дърдорят за стрелковите тренировки, които им предстоят, за безмоторните самолети, в които ще летят, за танковете, от които ще стрелят. „Нашето знаме е символ на нова ера, пеят Ханс и Хериберт, то ни води към вечността.“ В столовата мъмрят по-малките деца, харесали нещо вносно: английска реклама за кола, френска книжка с картинки.