Не се сбогувам [bg]

- А можеше да помага. Служим на едно дело! - Романов скръцна със зъби от безсилие. - Дори аз, помощникът на началника на Специалния отдел, не бях осведомен за точния график на придвижване на главкома, а те са научили отнякъде, че трябва да пристигне в приюта точно в осем без двадесет. Часовниковият механизъм е бил нагласен за седем и петдесет. Това значи, че Заенко има свой източник на информация. Някъде съвсем на върха... И още нещо - Алексей си погледна часовника. Трябваше да бърза. -Козловски отново ме прати да потърся помощта на Стареца. Нали помните колко бързо той стигна до изпълнителите на нападението от август? По същия начин сега ще се докопа до самия Заенко. Казвал съм ви, че е много опасен човек.

- Може и да е за добро - спокойно забеляза Иван Максимович, демонстрирайки нагледно колко измамна е безобидната му външност. - Нека вашето контраразузнаване ликвидира другите, по дяволите. Ще престанат да се пречкат в краката ни. И Москва ще разчита за Харков само на нас.

Алексей бе потресен.

- Полудяхте ли? Каквито и да са, те са наши другари, болшевики!

Зуев го погледна снизходително.

- Не сте били в нелегалност, млади човече. Не познавате болшевишката диалектика. Кой ти е другар, а кой не - това е ситуационен въпрос. Е, добре. Ако искате да опазите Заенко - хайде да пречукаме Стареца. Знаем къде живее. Охрана няма...

- Ще ви пречукам аз вас - избоботи Романов, но беше смутен. Засега наистина нещо не можеше да се разбере с болшевишката диалектика.

Иван Максимович провлачи многозначително:

- Мдаа, тежко е с кретени. За това имате право... Добре, Надя ще шифрира вашето оплакване, Радистът ще го прати.

Той имаше свой човек в армейското звено за свръзка (прякорът му бе просто „Радиста"), който изпращаше с уинстънския трансмитер шифровани послания, които летяха по въздушните вълни със скорост 70 думи в минута право към Москва, в Ходинската радиостанция.

Надя изпрати Романов до задния вход - не от вежливост, а за конспирация: първо поглеждаше навън и проверяваше дали всичко е чисто.

В коридора тя шепнешком го попита:

- Носите ли?

Той мълчеше.

- Нали обещахте!

- Нося, нося...

Алексей бръкна в джоба си.

Тя очаквателно протегна малката си длан, по следата на която се розовееше кръгло петно. Алексей знаеше историята на този белег - Зуев му я разказа.

През лятото на седемнадесета, още при Временното правителство, той за първи път започнал да създава нелегална мрежа. Тогава болшевиките бяха обявени за немски шпиони, започнаха арести. Дъщеря му Надя, която Иван Максимович не бил виждал дълги години, молила и тя да участва в работата, но той отказвал - защо да забърква детето в игри за възрастни? И тогава тя казала: „Няма да те убеждавам. Ще държа ръката си над огъня, докато не се съгласиш". Запалила свещ и протегнала ръка над нея. Той си мислел, че след секунда ще я отдръпне. Тя обаче не я от дръпнала. И щом замирисало на печено, се предал. „Какво да се прави, майка й беше същата", с гордост и горчивина завърши разказа си Зуев.