Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Затворих вратата и бързо смазах пантите — нямаше смисъл излишно да вдигам шум на излизане. През стъклото от коридора проникваше достатъчно светлина. Покрай стените от двете страни се издигаха по пет триетажни хладилни камери. На отсрещната стена видях продълговат метален шкаф с прибрани чекмеджета, покрит с инструменти. В средата на стаята имаше дълга метална маса с канал в центъра и надвиснала отгоре лампа — там се правеха аутопсиите. Вонеше на антисептици и белина — неприятно, обаче скриваше оная другата миризма.

Спрях да реша как да реагирам, ако се появи някой. Хрумна ми, че това е вариант на логическото мислене от типа „когато — тогава“, което ми бяха набили в главата по време на подготовката ни за неутрализиране на вражески засади и което би трябвало да действа и в градска обстановка. Ако имах време да се скрия, щях да се пъхна под металния шкаф. Той беше с високи крака, сигурно за да мият пода отдолу по-лесно с моп, ако от масата за аутопсии се разлее нещо. Ако нямах време, щях да кажа, че съм бил ужасно объркан и съм имал нужда да помисля на някое тихо място. Елементарно, но пък по-добре, отколкото просто да стоя и да мънкам.

Методично се заех да отварям камерите, като започнах от най-горната вляво. Повечето бяха празни. Слаба седмица за болницата? В една лежеше стряскащо пищна млада жена. Поради липсата на рани реших, че е починала от свръхдоза наркотици. Няколко други трупа бяха на обикновени наглед старци, явно умрели от естествена смърт. Следваше окървавен и обезобразен труп — на гангстера, смазан при катастрофата на Ропонги-дори. Наближавах целта си. В следващата камера открих онова, което търсех: шофьора, когото бях застрелял в главата. Двамата си приличахме по ръст, тегло и фигура. Чудесно. А изстрелът от упор с броунинга беше направил лицето му неузнаваемо. Направо страхотно.

Разбрах, че е трябвало да вкарам вътре инвалидната количка. Сега трябваше да изляза, за да я взема. Отидох при вратата, спрях и се ослушах. Някъде по коридора се разнесе звук от затваряне на врата. После чух приближаващи се стъпки. Мамка му! Служител от поддръжката, нощна смяна. Кой друг можеше да дойде тук посред нощ? Едва ли щеше да влезе, ала не можех да рискувам — нямах убедително обяснение за присъствието си и ако някой ме видеше, взимането на трупа щеше да стане много проблематично.

Хвърлих се към хладилните камери, плъзнах обратно чекмеджето с гангстера и затворих вратата. После се вмъкнах под металния шкаф. Стъпките спряха. Дали някой ме беше чул и идваше да провери? Вратата се отвори и затвори. Влезлият не включи осветлението. Какво ставаше, по дяволите?