Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Сега се беше загубил.
Консулът спусна хокинговото килимче върху нисък хълм, стъпи на твърда земя с болезнен стон и се строполи върху килима. Знаеше, че досега сигурно беше изхабена поне една трета от енергията на полетните влакна… а може би и повече. Нямаше представа какво бе отражението на годините върху годността на килимчето.
Хълмовете приличаха на неравната местност югозападно от Тревното море, но реката не се виждаше. Инфотермът му каза, че ще се стъмни само след час-два, но консулът не забелязваше никаква следа от залез на запад. Небето беше покрито с облаци, които скриваха и звездната светлина, и отраженията на космическата битка.
— По дяволите — прошепна консулът. Той се разтъпка, докато не се възобнови нормалното му кръвообращение, изпика се от ръба на нисък склон и се върна при килимчето, за да пие вода. „Мисли!“
Беше насочил килимчето на югозапад към района на пристанищния град Едж. Ако просто беше прелетял над Едж и реката, докато спеше, тя трябваше да е някъде на юг, от лявата му страна. Но ако се бе отклонил след „Пилигримски отдих“ дори само няколко градуса наляво, реката трябваше да се извива на североизток, някъде отдясно. Дори да беше поел по погрешен път, накрая щеше да открие някакъв белег — поне брега на Северната грива, ако не друго, — но закъснението щеше да му коства цял ден.
Консулът ритна една скала и скръсти ръце. Въздухът беше много студен след дневната жега. Треперенето му го накара да разбере, че е изгорял ужасно от слънцето. Той докосна главата си, изруга и отдръпна пръсти. „По кой път?“
Вятърът свистеше из ниския пелин и гъбестите лишеи. Консулът се чувстваше много далеч от Гробниците на времето и заплахата от Шрайка, но усещаше присъствието на Сол, Дюре, Хет Мастийн, Брон и изчезналите Силенъс и Касад като настойчив натиск върху раменете си. Беше се включил в поклонничеството като краен акт на нихилизъм, като безсмислено самоубийство, за да сложи край на собствената си болка, болка от загубата дори на спомена за жена му и детето му, убити по време на машинациите на Хегемонията на Бреша, болка от съзнаването на ужасното му предателство — предателство към правителството, на което беше служил почти четири десетилетия, предателство към прокудените, които му се бяха доверили.
Консулът седна на една скала и почувства как онази безсмислена самоомраза изчезва, когато си помисли за Сол и бебето му, чакащи в долината на Гробниците на времето. Помисли си за Брон, онази смела жена, истинско въплъщение на енергията, която безпомощно лежеше с подобния на пиявица израстък на злото на Шрайка.
Той се намести на килимчето, активира го и се издигна на осемстотин метра, толкова близо до облачния покров, че можеше да вдигне ръка и да го докосне.
Краткотрайно разкъсване на облачната покривка далеч от лявата му страна разкри проблясващи вълни. Хули се виеше на около пет клика на юг.
Консулът рязко зави наляво, усети как изтощеното задържащо поле се опитва да го притисне към килима, но се чувстваше по-сигурен с все още завързаното въже. Десет минути по-късно беше високо над водата и се спускаше надолу, за да се увери, че това наистина е широката р. Хули, а не някой неин приток.
Наистина беше Хули. Сияйни есенни паяжини блестяха из ниските, заблатени райони по бреговете. Високите, назъбени кули на мравките-архитекти хвърляха призрачни сенки по небето, което беше съвсем леко по-тъмно от земята.
Консулът се издигна на двайсет метра, пийна вода от бутилката си и с пълна скорост се насочи надолу по реката.
Изгревът го завари при село Дуукхобърс Копс, почти до шлюзовете Карла, където Кралският транспортен канал пресичаше от запад към северните градове и Гривата. Консулът знаете, че вече е на по-малко от сто и петдесет клика от столицата — но още на седем влудяващи часа при ниската скорост на хокинговото килимче. Тук се надяваше да намери военен плъзгач или патрул, някой от пътническите дирижабли от Копс Наяд, или дори скоростна енергийна лодка, която да може да управлява. Но по бреговете на Хули нямаше и следа от живот, освен някоя случайна горяща сграда или светлина от газена лампа зад далечни прозорци. По кейовете нямаше никакви лодки. Речните кошари за манти над Шлюзовете бяха празни, огромните порти — отворени за течението и по-надолу, където реката се разширяваше двойно, не се виждаха никакви транспортни кораби.
Консулът изруга и продължи напред.