Кутията на Пандора

Върна се на гарата. В коя посока да върви, къде да търси бараките? Тръгна наслуки. Вървя близо километър, разбра, че посоката не е тази, от двете страни на жп линията имаше обикновени гарови сгради от червени тухли с нормална номерация и улицата носеше баналното име „Гарова“. Тръгна в обратната посока.

Много дълго вървя покрай линията и вече се беше отчаяла да открие нещо, което да прилича на „бараки“, отмина елеватора, водната кула, депото, градът отдавна остана зад гърба й и тя трябваше да върви по насипа, като не виждаше нищо на повече от три метра напред. Но ето, нещо се бялна и на слабата светлина на лампата на кулокрана тя видя нещо като бараки или хамбари. Запали фенерчето, стомахът й се сви още повече: „Барака 9“. Тук някъде. Барако-хамбарите нямаха вид на обитаеми. Ирина освети стени, огради — барака десет, дванадесет, после направо петнадесет и… двадесет и едно. Значи някъде там, между тях. Тръгна навътре, покрай оградата, чу смях. Не, не беше смехът на Валерий Транин, така можеше да се смее само жена: тихо и морно. После чу глас: „Още малко, не се вдетинявай, с такъв ли да си ходя. Язък ми за стоката!“ Отново смях, този път призивен, сладострастен. „Ох, Серьожка…“ Ирина се отлепи от оградата и продължи покрай нея с котешка стъпка. Барака седемнадесет. Ускори крачка — и се продъни в плитка яма, издра си краката в нещо метално. Велосипед. Два велосипеда. Мъжки и дамски. На онези двамата, дето бяха зад оградата. И още преди да се изправи, вече беше видяла отдалече изрисувано с маслена боя и осветено от фенерчето: „Барака 18“.

Приведена обиколи, ослуша се. Отвътре дочу пресеклив шум на помпа. Каква помпа — посред нощите? Някой хъркаше. Транин. Или имаше и други? Цяла банда? Не, не. Зимарина му каза, че барака осемнадесет е празна. Ирина си пое дълбоко дъх. „Скъпа моя! Ти не се боиш от нищо! Там има едно малко момченце, Кеша. Ще го вземеш и ще го заведеш на Ника. Не те е страх от нищо… ще влезеш… ще го вземеш…“ По дяволите тези глупости, как могат да помогнат при такъв страх! Обаче колкото и да е странно, все пак се почувства по-добре, вече не умираше от болка в стомаха, очите й свикнаха с тъмнината, тя видя входната врата, която по-рано бе открила опипом. Сложи чантата и фенерчето на земята, много внимателно подръпна вратата — тя се открехна съвсем малко, после долният й ъгъл заора в пръстта. Ирина се промуши през процепа.

Лъхнаха я алкохолни изпарения и влага на необитаемо помещение, но сега не й беше до миризмите. Тя молеше Бога откъм левия ъгъл да не спира животинското хъркане, което заглушаваше всякакви други звуци. Полази на четири крака вдясно покрай стената. Точно пред нея в неясния отблясък на осветлението от жп линията се очерта карето на прозореца. Ръката й се натъкна на нещо меко, Ирина я дръпна в мигновен ужас, стори й се нещо като куче, после пак си пое дъх и се престраши да протегне наново ръка. На пода беше сложен дюшек, целият продран и във валма вата. Със спряло сърце, сантиметър по сантиметър тя опипа нечие ложе, докато не чу забързано плитко дишане, прекъсвано от леки изхлипвания. Знаеше — така спят деца, които преди лягане са били наказани или напляскани.