Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
„Задръстих се с тия бумаги, остарях преди време — помисли си Меркулов, като гледаше отражението си в стъклото на нощната мотриса. — И пих доста, и препуших, но ето, сърцето ми си работи като часовник, не ми създава грижи. Най-после истинска задача, както в старите времена, когато със Саша Турецки участвахме в дегизиране и преследвания. Е, преследванията вече не са за мен, но малко представление все още мога да направя.“
Веднага позна Борко, нищо че онзи изобщо не приличаше на човек от тайните служби, по-скоро беше като млад учен, както ги представяха в нашите съветски филми през шестдесетте години. Меркулов отиде при него и го попита:
— Извинявайте, тоя ли е влакът за Дорохово?
С Борко не бяха уговаряли никаква парола, а и нямаше нужда от чак такива конспирации — по перона се мяркаха само неколцина окъснели пътници. И въпросът беше излишен: на таблото светеше „Можайск“. Но му се искаше да продължи още малко играта, да се върне години назад.
Борко му хвърли поглед през очилата с тънка метална рамка:
— Тоя, тоя. И е време за качване, тръгва след две минути.
Меркулов с неприкрито задоволство се качи на високите стъпала на вагона и се настани до кагебиста. Беше доволен, че Борко прие играта.
— Имам билети за отиване и връщане до Голицино — каза Борко, когато влакът вече беше потеглил, а Меркулов, честно казано, не беше се и сетил за билетите, тоест той просто не беше помислил дори, че ще пътуват нанякъде. — Според времетраенето на разговора ще можем да променим и крайната спирка. Във всеки случай разполагаме с час и нещо. Кой сте вие?
— Константин Дмитриевич Меркулов. Началник отдел „Следствен“ в прокуратурата на РСФСР. Но служебното ми положение няма нищо общо с въпросите, които бих искал да ви поставя.
— Слушам ви.
В чакалнята видя двама: достолепно старче и младеж с очила. Чакаха влака. Тя намери телефон, но беше без шайба.
— Девойче, навън има друг и работи. Поне преди десет минути работеше — каза достолепното старче. — Търсих внучката, исках да й кажа да не заключва вратата, ама я няма, къде ли скитосва…
Ирина влезе в кабината и чу свирката на влака, протяжна и самотна като сирената на морския фар в мъглата. Тя отвори разписанието, но в кабинката беше съвсем тъмно; спомни си за фенерчето от Маня, освети бледо отпечатаните страници: беше последният влак за Москва. Ирина се поколеба между телефонната кабина и перона, но предпочете все пак да се качи: може и да не се свърже, а ще изпусне влака.
Очилатият седна срещу нея и се вглъби в някаква схема, начертана на голям кадастрон.
— Извинявайте — престраши се Ирина, — може ли да ви попитам.
— Да, да — младежът нави чертежа на руло и му надяна ластиче, сякаш само това беше чакал, да подхванат разговор.
— Не знаете ли случайно на кое в Подлипки му викат шмендефер? Може би е някаква фабрика?
— Защо в Подлипки? Подлипки е само гарата, иначе градът се казва Калининград.
Да, Ирина май го знаеше, но в момента това никак не я интересуваше.
— Добре, Калининград. Дали там има някакво място, което така се нарича?
— Място ли? В какъв контекст е употребено, ако смея да попитам?
— В никакъв. Просто „по шмендефера“ и толкова.
— Така ли са ви обяснили? — остана много учуден очилатият. — „По шмендефера“? Че то е апашки израз, тоест лагерен, затворнически.
Гледаше я изненадан през дебелите стъкла, сякаш беше чул нещо нецензурно, което не е бивало да достига слуха на такава симпатична и интелигентна девойка.
— Да, възможно. Една лагерна жена така се изрази.
Ирина с тайно удоволствие награди Валерия с Маниния епитет.
— А, лагерна? Тогава — проточи младежът, — тогава означава железопътна линия. „По жп линията.“
По жп линията! Разбира се, как можа да не се досети! Ще намеря Кеша, горкото дете, два дни го мъкнат къде ли не! Ще го намеря непременно! Колко ли е пътят до Подлипки — петнадесет-двадесет минути? Господи, дай ми сили да открия тази осемнадесета барака, ще взема Кеша каквото ще да стане!
Последният влак спираше на всяка керемидка и престояваше сума ти време. Ирина го препираше — по-бързо, по-бързо! Очилатият загуби надежда да продължат разговора и дремеше, подпрял глава на дървената ламперия.
Ами дали…
Ирина леко докосна ръката му. Младежът се стресна и кой знае защо, си поглади косата.
— Може ли за нещо да ви помоля? Съвсем малка услуга: да се обадите в милицията. Не знам телефона…