Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Кога е най-удобно да му се обадя?
— По всяко време от осем вечерта до осем сутринта. Можеш и веднага. Както разбирам, положението ви е напечено.
Меркулов си погледна часовника:
— Ако е удобно, наистина да му се обадя веднага…
— Грязнов? Изпуснахме Транин. Адресът беше верен. Спирка Хотково. Изчезнал е с колата в неизвестна посока… с детето. Видял го съседът от клозета си. Десетина минути сме закъснели.
— Завардихте ли шосетата?
— И питаш? Слава, Слава…
— Какво „Слава, Слава“?
— Това, Слава, да не крещиш, защото така или иначе сме по петите му и колата ни е добре известна. Нощес ще го пипнем. Само че знаеш ли…
— Хайде бе, майната ти? Говори по-живо!
— Знаеш ли, че прякорът на Транин е Огняря?
— Още малко и започвам да стрелям по свои!
— „Огняр“ на жаргон е педал.
— За толкова години все съм го понаучил! Какво каза?
— Същото. Да не би нещо с момченцето…
— Давай веднага номера, марката, всякакви отличителни знаци на колата… стар фолксваген… „Каравел“… Номер — не се знае. Цвят? Не бях чувал за „побеснял крокодил“… Не ми е до шеги, приятел. Люляков ли? Тоя съсед май люляк е сънувал. Добре, все едно в тъмното надали чак толкова ще нацедим цвета. Веднага се включвам в издирването, дай ми вашите маршрути…
Лейтенант Василий Монахов вече два часа страдаше пред монитора, като се мъчеше да открие как са изчезнали от компютъра данните за затворника Валерий Транин с прякор Огняря. Вратата рязко се отвори и майор Грязнов с овладян глас рече от прага:
— Зарежи тия глупости, Вася, ами да тръгваме. Ще караш. Вземи си оръжието.
40
Главният прокурор на Москва много спокойно говореше с жена си, Ирина чуваше всичко, но не можеше да разбере за какво става дума. Знаеше едно: трябва да изчезне оттук, да намери телефонна кабина — не смееше да използува телефона до себе си и да съобщи на Романова, че Кеша е в Подлипки, барака осемнадесет по шмендефера. Минаха десет минути, петнадесет…
Трябваше да използва момента и да бяга. Не, ще зареже и касетофона, и папката с нотите, само чантата, там са й парите, иначе не може дори да се обади в Москва. Боеше се, че ще я спре охраната — нали там беше останал паспортът й — но по дяволите паспорта!
— Къде ма, курво? Ей сега като разкажа на Едик какви ги вършите тук с Валя, мисли му! Ще те оправи той едно хубавичко!
От страх, че ще бъде задържана, няма да успее да избяга, Ирина истински заплака и заговори с хлипане през сълзите:
— Манечка, мила, аз не съм курва, аз съм учителка, моля ви, помогнете ми, отворете ми вратата, много ви моля, Манечка. Така ме е страх от нея, от вашата Валя…
— Че какво търсиш тогава у нас?
— Да я уча на пиано, а тя взе да ме пипа и искаше да ме съблече гола…
Ирина малко по малко се увлече в ролята си и гледаше да бие на жалост.
— Ами що се целувахте? — продължи разпита Маня. — И не съм ти никаква Манечка, а Мария Антоновна.
— Ох, Мария Антоновна, ама вие сте сестра на другаря Зимарин? А Валя ви нарече слугиня.
— Кучка лагерна! Ще й дам аз една слугиня! Вече взела и за жени да се облизва, че мъжете ги оправи от край до край! Едик е такъв фактор, а тя… Май наистина не ми мязаш на курва. Че къде ще вървиш в тъмното? — неочаквано се смили Маня. — Чакай да ти дам фенерче. Портата е затворена — Едик щом си дойде, и я затварят до сутринта. Ела да ти покажа една дупка, ама де не ме издадеш.
— Моля ви се, никога!
— Тя самата Валя я направи тази дупка, отвънка хич не си личи. Ще хванеш през гората покрай брега и щом стигнеш шосето, гарата е вдясно.
Меркулов се озърна. До телефоните автомати в залата на метрото не се очертаваше никой и нищо съмнително. Той прикри слушалката с вестник, разтегна си устата и каза с жабешки глас:
— Андрюха, здрасти. Вава̀ каза, че може да си взема моите сто и петдесет за спининга. Извинявай, ако късно ти се обаждам. Ама мангизите страшно ми трябват.
От отсрещната страна последва мълчание, после интелигентен глас отговори:
— Добре, ела.
Меркулов знаеше от генерал Кирин, че „ела“ означава да отиде на Беларуската гара и там на втори перон ще го чака мъж, гладко сресан на път. Меркулов натърти, че парите страшно му трябват, значи няма никакво време. И Борко го разбра, така че въпреки късния час веднага ще отиде на гарата.