Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Изчезвай бързо! — чу Гарик гласа на телохранителя и незабавно изпълни съвета му. Пъргаво, доколкото му позволяваха килограмите, се втъкна в поршето и последното, което видя, преди да запали, беше яката фигура на жена към петдесетте в униформа на полковник от милицията.
— Амелин да бъде откаран в републиканската прокуратура, в следствения отдел! — нареди тя на капитана и се насочи към служебния мерцедес.
Прегърнала с всички сили влажното одеяло, Ирина едвам се измъкна от бараката. Кеша не се събуди, насън я прегърна през врата и май престана да хлипа. След чернилката вътре пътят до насипа й се видя по-светъл, тя внимателно заобиколи ямата, където още бяха велосипедите на любовниците зад оградата, и примря от съненото гласче:
— Майчице, защо досега те нямаше?
— Не можах по-рано, миличко — пошепна Ирина. Сега той ще разбере, че не е майка му, ще заплаче, ще завика…
— Какви големи са ти станали гърдите, пораснали ли са? — попита Кеша в полусън и отново задряма с глава на рамото й.
Момченцето й тежеше и тя се препъваше по бабуните, токчетата й затъваха, боеше се да не го събуди, да не го изпусне. Чувстваше, че още няколко крачки — и ще остане без сили, повече няма да издържи да го носи. Трябваше поне мъничко да си почине. Сложи детето на земята и се втурна обратно — велосипедите! Сега ще открадне единия велосипед! Само дано ония двамата продължават да се любят, дано не чуят!
Измъкна мъжкото колело, закара го до мястото, където беше оставила Кеша, свали си сакото, уви в него спящото момченце, сгъна на няколко пъти одеялото, затисна го на багажника. Само Кеша да не види лицето й, да не се уплаши, трябва да изкара велосипеда до железопътното платно и чак тогава ще го събуди, ще го успокои. Още не мислеше как ще намери пътя за Москва, най-важното беше да се махне колкото може по-далече от това проклето място, да се скрие някъде, да изчака, не, не може да чака, всеки момент ще се появи човекът на Зимарина, тя обеща да прати „верния приятел“ и двамата с Транин ще я пипнат веднага, трябва да продължава напред!
Избута велосипеда по насипа, едвам се изкачи по нанагорнището, чакълът се сипеше изпод краката й и я теглеше надолу. Някъде към депото изсвири нощен влак. Тя остави колелото между линиите и се върна за Кеша. Той спеше дълбоко, свит на кълбо в белия й жакет. Ирина го вдигна, зашепна нежно и отново се закатери по чакъла, който се свличаше надолу.
— Събуди се, Кешинка, миличък… — пропя на ушенцето му. Но той, сигурно най-после успокоен, че е дошла „мама“, заспа още по-сладко. Не й оставаше друго, освен да го сложи на рамката на колелото и като го държеше с една ръка, да яхне велосипеда. Бавно потегли между двете линии, като внимаваше да не се удря в краищата на траверсите.
— Майче, дупето ме заболя! — изхленчи изведнъж детето и взе да се дърпа от ръката й, като се изхлузваше от рамката. Тя едвам успя да го задържи, рязко спря.
— Пишка ми се! — хленчеше Кеша. — Студено ми е!
Самичък си свали панталончето, свърши си работата и чак тогава отвори очи. Не се уплаши, само сбърчи носле и с неочаквано дебел глас попита:
— Къде е моята майка? Искам да ям.
— Сега с колелото ще идем при мама, ще те сложа тук, на багажника, дай да ти облека моето сако, да не ти е студено, и здраво ще се държиш, бързо да отидем при мама, там ще ядеш.
— Ти как се казваш?
— Ира. По-бързичко, Кеша, седни, тук няма да те боли, мекичко е.
Кешка делово се настани на багажника, загледан в лицето на Ира.
— Ти нали си жената на чичо Саша?
Ирка се слиса, но веднага попита на свой ред:
— Откъде знаеш?
— Чичо Саша каза на мама и гледахме твоята снимка. Сега те познах, честна дума! И ти ли ме открадна? Чичо Валера нали няма да ни хване?
— Изключено!
Тя свали колана от роклята си.
— Сега ще се кача на колелото, ти ме прегърни с ръчички, за да не паднеш, ще те завържа за мен, става ли? Тогава ще избягаме бързо-бързо!
— При мама ли? Да не ме лъжеш? Всички ме лъжеха. Казаха, че мама не ме иска вкъщи.
— Те са много лоши хора. Престъпници.
— Но чичо Саша ще ги хване, нали?
— Непременно. Хайде, потегляме.
— Ира, чакай. Искам да ти кажа една тайна за чичо Валера. Ама няма да казваш на мама — той ме пипаше по пишлето. Да.
43
След още петнадесет минути телефонът се взриви от дивия вик на „Двадесет и пети“:
— Грязнов! На обекта голяма патърдия, върна се домакинът, „нашият човек“ е изчезнал нанякъде, няма го в цялата къща! Открихме маскирана вратичка на оградата откъм реката и скорошни следи от женски токчета по тревата, водят към шосето и пътя за гарата! Последният влак за Москва е минал преди половин час!