Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Ако в това предположение се съдържа истина, то би обяснило много просто произхода на двуличието на Янус, което отколе напряга изобретателността на митолозите. Може да се очаква, че когато станало нещо обичайно да пазят входовете на къщи и градове със статуя на Янус, хората започнали да правят така, че да пази едновременно и от двете посоки — напред и назад, та нищо да не убегне от бдителния му взор. Защото лесно можем да си представим каква беда би могла да се случи ненаказана зад гърба му, ако божественият пазач гледа непрекъснато в една посока. Това обяснение на двуликия Янус от Рим се потвърждава от двуликия идол, който „тороките“ негри от вътрешността на Суринам поставят обикновено като пазач на входа на селото. Идолът представлява парче дърво с по едно грубо изрязано човешко лице от двете страни. Той стои под свод, образуван от две отвесни и една хоризонтална греда. Обикновено до идола виси бял парцал, предназначен да държи дявола настрана, а се случва да има и тояга, която, изглежда, представлява боздуган или изобщо някакво оръжие. От хоризонталната греда виси малка цепеница; която имала полезната функция да удря по главата всеки зъл дух, който би се опитал да мине под арката. Очевидно двуликият фетиш на портите на негърските села в Суринам прилича много на двуликите статуи на Янус, който, стиснал в една ръка тояга, а в друга ключ, стоял на пост пред римските порти и врати. А едва ли можем да се съмняваме, че и в двата случая гледащите в две посоки лица намират едно и също обяснение — като израз на бдителността на бога-пазител, който наблюдава враждебните духове отпред и отзад и е готов да им счупи на място главите. Затова можем да се лишим от скучното и незадоволително обяснение, което, ако може да се вярва на Овидий, сам лукавият Янус пробутал на настойчивите въпроси на един римлянин.
Прилагайки тези заключения към Немийския жрец, можем да предположим, че като другар на Диана той в началото е представлявал Дианус или Янус, а не Юпитер, но че разликата между тези божества е била на времето си повърхностна и се свеждала единствено до имената им, като оставяла практически незасегнати основните функции на бога като повелител на небето, гръмотевицата и дъба. Затова било съвсем подходящо неговият представител в Неми да обитава дъбрава, както вече имаме основание да вярваме. Титлата му Горски цар ясно показва горския характер на божеството, на което служел; а тъй като можел да го убие само онзи, който откъсне клонка от определено дърво в дъбравата, излиза, че самият му живот бил свързан с живота на свещеното дърво. Така той не само служел на великия арийски бог на дъба, но го и въплъщавал и като такъв имал за другарка богинята на дъба, независимо от това дали се явява под името Егерия или Диана. Както и да се консумирал, техният съюз се смятал от съществено значение за плодородието на земята и плодовитостта на хората и животните. Освен това след като богът на дъба бил бог и на Слънцето, на гръмотевицата и на дъжда, от неговия представител се очаквало, както и от много други божествени царе, да кара облаците да се събират, гръмотевицата да гърми и дъждът да вали в съответния сезон, та нивите и овощните градини да носят плод и пасищата да са покрити с тучна трева. Човекът, който се славел, че притежава такава огромна власт, трябва да е бил много важна личност и остатъците от сгради и оброчни дарове, намерени на мястото на светилището, съчетани със свидетелствата на древните автори, доказват, че в по-късни времена това е било едно от най-великите и популярни светилища в Италия. Знае се, че дори в древността, когато равнината наоколо все още си поделяли малките племена, образуващи Латинския съюз, свещената горичка била обект на общо преклонение и грижа. И както далеч от Неми камбоджанските крале изпращали дарове на мистичните владетели на огъня и на водата в сумрачните дълбини на тропическата джунгла, така погледът и стъпките на италийските поклонници от всички краища на широката латинска равнина на Лациум се отправяли към мястото, където Албанските планини се извисяват, очертани ясно на фона на бледата синя линия на Апенините, или по ярко синьото далечно море към обиталището на тайнствения Немийски жрец, Горския цар. Там, сред зелените гори до тихите води на самотните планини древният арийски култ към дъба, гръмотевицата и дъждовното небе се запазил в своята ранна, почти друидска форма дълго след като великата политическа и културна революция преместила столицата на латинската религия от гората в града, от Неми в Рим.