Златната клонка

ГЛАВА XVI

Дианус и Диана

В тази глава имам намерение да направя равносметка на изводите, до които ни доведе нашият анализ и като събера в едно разпръснатите лъчи светлина, да ги насоча към мрачната фигура на немийския жрец.

Установихме, че при една ранна степен на обществено развитие, в невежеството си по отношение тайните природни процеси и тесните рамки, в които имаме възможност да ги ръководим, навсякъде хората са си приписвали функции, които при сегашното състояние на познанието смятаме за свръхчовешки или божествени. Илюзията била подхранвана и поддържана от породилите я причини, а те са именно чудният ред и хармония, в които природата извършва действията си. Колелата на нейната огромна машина са се въртели равномерно и точно и това давало възможност на търпеливия наблюдател да предугади, ако не точно часа, то сезона, когато тя ще осъществи неговите надежди или ще оправдае страховете му. Скоро редовно повтарящите се събития в този голям цикъл, или по-скоро поредица от цикли, се натрапват дори на неразвития ум на дивака. Той ги предвижда и като ги предвижда, взема желаното повторение за резултат на собствената си воля, а повторението на онова, от което се страхува — на волята на враговете си. По този начин пружините, задвижващи огромната машина, макар и извън кръга на нашето познание, забулени с тайнственост, в която нямаме надежда някога да проникнем, изглеждат на невежата в обсега на неговата власт; той си представя, че може да ги докосне и със средствата на магическото изкуство да постигне всевъзможни облаги за себе си и беди за неприятеля. С време започва да му става ясно, че тази представа е погрешна — той открива, че има неща, които не може да направи, удоволствия, които не може сам да си достави, болки, които дори и най-могъщият магьосник е безсилен да избегне. Непостижимите облаги, неизбежните беди вече се приписват на действието на невидими сили, чиято благосклонност дава радост и живот, а гневът им носи нещастие и смърт. Така религията постепенно измества магията, а свещенослужителят — вълшебника. На този етап от развитието на съзнанието за първопричина на нещата смятат антропоморфни същества, много на брой и често противоречиви по характер, които вземат от човека характера и дори слабостите му, макар тяхната мощ да е по-голяма, а животът им далеч да надминава по продължителност неговото ефимерно съществуване. Тяхната ясно очертана индивидуалност, ярките им силуети все още не са започнали да се разтварят и сливат под влияние на мощния разтворител, наречен философия, в един непознаваем субстрат от явления, който в зависимост от качествата, вложени в него от нашето въображение, е известен под различни високопарно звучащи имена, сътворени от човешкия ум, за да прикрие своето невежество. И затова, докато си представят боговете като сродни със себе си,; а не издигнати на недосегаема височина, те вярват, че е възможно онези, които превъзхождат своите събратя, да постигнат след своята смърт или приживе божествен ранг. Въплътените хора-божества от този тип са, така да се каже, междинна спирка между ерата на магията и ерата на религията. И макар по име и великолепие да са божества, властта, която се предполага, че упражняват, е същата както и тази на техния предшественик — магьосника. Също, както от него, от тях очакват да предпазят хората си от враждебните заклинания, да ги излекуват от болест, да ги дарят с потомство, да им осигурят изобилие от храна, като регулират времето и като изпълняват другите церемонии, които смятат необходими за плодородието на почвата и размножаването на животните. Естествено онези, на които приписват дотолкова висша и с такива далечни последици сила, заемат най-високото място в страната и докато разривът между духовната и светската сфера не достигне големи размери, те имат върховна власт както по гражданските, така и по религиозните въпроси, с една дума, са не само царе, но и богове. Така божествената същност, приписвана на царя, има дълбоки корени в човешката история и са изминали дълги епохи, преди да ги пресуши едно по-дълбоко опознаване на природата и на човека.