Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Явно винаги, когато смятали, както в Япония и Западна Африка, че природният закон и дори самото съществуване на света е свързано с живота на царя или жреца, поданиците му го възприемали не само като източник на безкрайна благодат, но и на безкрайна опасност. От една страна, хората трябвало да са му благодарни за дъжда и слънчевата светлина, които помагат на земята да ражда плодове, за вятъра, който довежда кораби до техните брегове, и дори за земната твърд под краката им. Но от друга, той може и да не даде всичко това. Зависимостта на природата от особата му е толкова голяма, толкова е деликатно равновесието на системата от сили, в чийто център стои той, че дори най-малката негова простъпка ще предизвика трус, който ще разлюлее из основи земята. А ако природата се разтърсва От най-дребния и неволен акт на царя, можем да си представим конвулсиите, които би предизвикала неговата смърт. Както видяхме, хората мислят, че естествената смърт на Читоме води до пълна разруха. Очевидно загрижени за собствената си безопасност, застрашена от някакво негово прибързано действие, а още повече от смъртта му, те изискват от своя цар или жрец да се придържа строго към правилата, които смятали необходими за безопасността му и следователно за оцеляването на народа и света. Мнението, че ранната царска власт била деспотизъм, при който хората живеели единствено за самодържеца, е изцяло неприложимо за разглежданите от нас монархии. При тях самодържецът съществува единствено за своите поданици, животът му е ценен само докато изпълнява присъщото на положението си задължение да управлява природния закон в полза на своя народ. Не успее ли да направи това, грижата, предаността и религиозното преклонение, които са го заобикаляли дотогава, секват и се заменят с омраза и презрение, свалят го най-безславно и трябва да е благодарен, ако успее да отърве кожата си. Днес обожаван, на следващия ден го умъртвяват. Но промяната в поведението на хората не е каприз или непоследователност. Тъкмо напротив, поведението им е напълно логично. Техният цар е и техен бог, той е, или би трябвало да е, техен пазител и ако не ги пази, следва да отстъпи мястото си на друг, който ще го прави. Но докато задоволява очакванията им, нямат граници грижите, които полагат за него, и го заставят да полага за себе си. Такъв цар живее ограден от церемониален етикет, система от забрани и ритуали, чиято цел не е да допринесат за неговото достойнство и още по-малко за неговото удобство, а да го възпрат от постъпки, които, нарушавайки хармонията на природата, биха довели него, народа и Вселената до катастрофа. Ритуалите далеч не му помагат да живее по-добре, а ограничавайки всяко негово действие, ликвидират свободата му и често правят бреме и нещастие живота, който са предназначени да запазят.
За свръхестествено надарените царе на Лоанго разказват, че колкото по-могъщ е един цар, толкова повече табу е принуден да спазва; те ръководят всяко негово действие, как върви и как стои, как се храни и как пие, как спи и как се буди. Наследникът на трона е подложен на ограничения още от пеленаче, а с годините нараства и броят на нещата, които не бива да прави, и церемониите, които трябва да изпълнява, „а в момента, когато се възкачи на престола, той се потопява в океан от ритуали и табу“. Разпръснатите колиби и ямсови ниви на Риаба, столицата на Фернандо По, са разположени в кратера на угаснал вулкан и са заобиколени отвсякъде с тревисти склонове. Тайнственият цар на тази страна живее в най-големите дълбочини на кратера, заобиколен е с харем от четиридесет жени и както казват, е облечен в стари сребърни монети. Гол дивак, той упражнява далеч по-голяма власт над острова от испанския губернатор в Санта Исабел. Сякаш в него се е концентрирал консервативният дух на бубите — както наричат коренното население на острова. Той не е виждал бял човек и според твърдото убеждение на всички буби, види ли го, незабавно ще умре. Не понася вида на морето, нещо повече, твърдят, че не бивало изобщо да го вижда, дори и отдалеч и затова прекарва живота си с оковани крака в бледия сумрак на своята колиба. Той положително не стъпва на плажа, не използува нищо, което произхожда от белите, освен мускета и ножа си, до неговата особа не се докосва европейска тъкан, той не употребява тютюн, ром и дори сол.
Според народите, говорещи на езика еве по Робския бряг, „царят е едновременно и върховен жрец. В това си качество той бил недостъпен за поданиците си, особено в миналото. Само нощем му се разрешавало да напуска жилището си, за да се изкъпе, и т.н. С него можели да разговарят единствено неговият представител (така нареченият «видим цар») и трима избрани старейшини, но при това и те трябвало да сядат на волската кожа с гръб към владетеля. Той не бивало изобщо да вижда европеец или кон, нито пък да гледа към морето и затова не му се позволявало дори за миг да напуска столицата си. В последно време тези правила се пренебрегват.“ И на царя на Дахомей е забранено да вижда морето, а също и на царете от Лоанго и Великата Ардра в Гвинея. За ойо, обитаващи област северозападно от Дахомей, морето е фетиш и заплашва със смърт царя и жреците им, ако посмеят да го погледнат. Хората мислят, че царят на Кайор, в Сенегал, ще умре в срок от една година, ако премине река или вдадено в сушата море. До неотдавна вождовете в земите на машоните не преминавали някои реки, особено Рурикви и Ниадири и в последните години поне един от тези вождове спазвал строго обичая. „Вождът в никакъв случай не преминава сам реката. Ако е абсолютно необходимо да го направи, му връзват очите и с викове и песни го пренасят през нея. Ако я премине със собствените си крака, той ще ослепее, ще умре, или с положителност ще загуби положението си на вожд.“ На някои царе на махафалите и сакалава от Южен Мадагаскар например е забранено да плават по море или да преминават някои реки. Сакалава смятат вожда си свещен, но „го подлагат на множество ограничения, които определят поведението му както на китайския император. Той не може нищо да предприеме, ако гадателите не са обявили предзнаменованията за благоприятни, не може да яде топла храна, в определени дни не бива да напуска колибата си и т.н.“. Според някои планински племена в Асам главатарят и жена му трябва да спазват множество табу по отношение на храната — например не бива да ядат биволско, свинско, кучешко, пилешко месо и домати. Главатарят трябва да е целомъдрен, да има само една жена и да се отделя от нея в навечерието на обо — общоплеменно отбелязване на табу. При една група племена на главатаря е забранено да се храни в чуждо село, да произнася оскърбителни думи, независимо от предизвикателството. Очевидно хората си представят, че ако главатарят наруши някое от тези табу, това би донесло нещастие на цялото село.