Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Диерна бе повикала Каразий не защото бе висш римски сановник, влиятелен във външния свят, а защото наскоро й се бе присънил странен сън. Това, че адмиралът се бе отзовал незабавно на поканата й, макар че тъкмо сега във флота имаха най-голяма нужда от него, й се стори благоприятно за намеренията й.
Откак Каразий започна да отделя част от плячката, за да покрива нуждите на войската, нещата вървяха добре. Корабите носеха добри печалби, а те отиваха за строежа на нови кораби и нови укрепления. Може би бяха изтощили противника достатъчно, та да не ги безпокои известно време.
Жриците в сините си одежди се бяха изправили под ябълковите дървета. Зад тях стояха друидите. Когато баржата доближи брега, те започнаха да пеят.
— Какво казват? — попита Каразий. Не разбираше думите, защото жриците пееха на много древен език.
— Приветстват Защитника, сина на сто крале…
Той я изгледа удивено.
— Ако това е за мен, не заслужавам такива почести. Баща ми караше баржа, много прилична на тази, с която дойдохме тук, през делтата на Ренус — там, където реката се влива в северното море, и така си изкарваше хляба.
— Благородството на духа е по-силно от това, което се унаследява по кръв. Но за това ще поговорим друг път — отвърна тя.
Баржата докосна брега и Каразий слезе. Крида пристъпи към него, за да му предложи чаша вода за „добре дошъл“. Беше обикновена глинена чаша, но водата — чиста, с леко метален вкус, бе от Свещения извор. Диерна си помисли с облекчение, че дори лицето й да изразяваше някаква неприязън, то бе скрито от воала.
Остави госта на грижите на Левал. Той щеше да му предложи храна и да му покаже сградите, построени в подножието на Тор, докато тя отведе обратно жриците, за да се заемат с ежедневните си задължения. Срещнаха се чак на вечеря.
— Братството на друидите извършва своите обреди на Тор през деня — каза Диерна, когато поведе Каразий по пътя на процесиите. — Но през нощта Тор принадлежи на жриците.
— Римляните казват, че часовете на мрака са във властта на богиня Хеката, и че вещиците са нейни дъщери. Казват, че те използват прикритието на мрака за своите дела, защото се боят от светлината на деня — отвърна той.
— Наистина ли ни мислиш за магьосници? — пред тях се извисяваха двойката каменни стълбове, които охраняваха пътя на процесиите. Тя спря и се обърна, за да го погледне. В стойката му и в леко приведените напред рамене забеляза напрежение, каквото не бе проявявал досега. — Е, вярно е, че понякога, когато спасението на земята ни го изисква, се стига и дотам. Но можеш да ми вярваш, че не ти желая зло, и че не желая да подчинявам волята ти с помощта на магия.
Той я последва, премина между стълбовете, и отново спря, целият нащрек.
— Може би просто няма да е необходимо… Тук има такава сила, която може да зашемети всекиго.
Диерна срещна погледа му, изпълнен с тревога.
— Значи я чувстваш! Ти си смел мъж, Каразий. Ако волята ти не трепне, Тор няма да ти навреди. Мога да ти кажа едно — ако виденията ми са верни, ти си вървял по този път и преди…
Той и изгледа стреснато, но продължи да я следва в мълчание. Оставаше един ден до пълнолуние. Луната се бе показала над хълмовете и се издигаше бавно в небето на изток. Докато следваха виещия се около хълма път, преминаваха от светлина в мрак, и обратно в светлина. Докато стигнат върха, Луната беше преполовила пътя си. Черните сенки на изправените камъни се очертаваха рязко около кръга. Олтарът в средата на храма бе облян от лунните лъчи — така, че пълният с вода сребърен съд върху него светеше, като че ли светлината извираше от него.
— Защо ме доведе тук, Повелителко? — въпросът му прозвуча рязко, но гласът му потрепна. Диерна разбра, че той се опитва да не обръща внимание на това, което сам чувстваше.
— Тихо, Каразий — каза тя едва чуто и мина от другата страна на каменния олтар. — Когато стоиш на палубата, нали и ти се вслушваш в гласа на вятъра, нали се опитваш да доловиш духа на морето? Не казвай нищо — само слушай, и тогава свещените камъни ще ти проговорят. Виждал си как Телери гледа в сребърното блюдо и знаеш, че не й се случва нищо лошо. Сега е твой ред.
— Телери е обучена за жрица — възкликна той. — Аз съм войн, а не жрец. Не познавам пътищата на духа — всичко, което съм придобил, дължа на разума и силата си…
— Ти знаеш много повече, но не можеш да си спомниш! — отвърна Диерна. — Не ти прилича да се признаеш за победен още преди да си опитал. Погледни в блюдото, господарю — продължи тя с по-мек глас, — и ми кажи какво виждаш…
Двамата стояха един срещу друг. Луната се издигаше все по-високо. Чакането му се стори безкрайно, но за привикналата на бдения Диерна то беше по-скоро възможност духът й да си почине от ежедневните грижи. Колкото по-дълбоко ставаше надвисналото над тях мълчание, толкова повече се засилваше убеждението на Диерна, че в друго време и на друго място тя е стояла също така лице в лице с този мъж, а между тях е имало каменен олтар.